Джек Лондон - Сърцата на тримата

Но докато те обсъждаха положението, Франсис, който засега мълчеше, се терзаеше от обхваналата го мъка. Жарът на Леонсия бе великолепен, но той бе събуден от друг мъж и не можеше да се каже, че го въодушевяваше. Много ярък беше споменът за онзи миг, когато бяха освободили него и арестували Хенри. Със същата остра болка в сърцето още виждаше пред очите си Леонсия в прегръдките на Хенри, виждаше Хенри да търси ръката й, за да се увери, че пръстенът му е на нея, виждаше и последвалата продължителна целувка на прегърнатата двойка.

„Е, толкоз! — въздъхна той. — Направих всичко, каквото можех.“ Нима след като бяха отвели Хенри, не беше казал на Леонсия, съвсем спокойно и хладнокръвно, че Хенри е неин годеник и възлюбен и най-добрият възможен избор за дъщерята на семейство Солано?

Но споменът за тава не го направи ни най-малко по-щастлив. Нито правилността на постъпката. А тя беше правилна. В това той изобщо не се съмняваше и то му даваше сили да потисне чувствата си към девойката. И въпреки всичко откри, че в този случай правилността на постъпката бе много жалко утешение.

От друга страна, какво друго би могъл да очаква? Бе имал нещастието да пристигне в Централна Америка твърде късно — само толкова! — и да намери това цвете между жените вече завоювано от човек, дошъл преди него, човек, който не беше с нищо по-лош от него, а както му подсказваше чувството за справедливост, дори и по-добър. И същото чувство за справедливост искате от него да остане верен на Хенри, на Хенри Морган, човека от същото потекло и кръв; на Хенри Морган, сприхавия потомък, на сприхав прадядо, облечен с платнени панталони и сомбреро с увиснали поли, със слабост към ушите, на непознати младежи, който преживяваше със сухари и яйца от костенурки и преравяше островите Бик и Телец заради съкровището на стария сър Хенри.

И докато Енрико Солано и синовете му ковяха планове и проекти на широката си веранда, а Франсис ги слушаше само с половин ухо, при тях дойде една прислужница, пошепна нещо на Леонсия и я заведе зад ъгъла на верандата, където се разигра сцена, която би предизвикала смеха и гнева на Франсис.

Там, в цялото великолепие на средновековната испанска носия на богат земевладелец, каквито все още се носят в Латинска Америка, с нисък поклон и свалено сомбреро в ръка я посрещна Алварес Торес и я настани на плетено канапе. Нейният поздрав прозвуча тъжно, но в него се долавяше и любопитство, сякаш тя вярваше, че Торес е дошъл с обнадеждаващи думи.

Делото е приключено, Леонсия — каза Торес тихо и меко, както се говори за умрелите. — Той е осъден. Присъдата ще бъде напълнена утре в десет часа. Всичко това е печално, твърде печално. Но… — Торес сви рамене. — Не, няма да казвам нищо лошо за него. Той беше почтен човек. Единственото лошо нещо беше неговият нрав. Беше прекалено поривист, прекалено избухлив. Този нрав го накара да постъпи против честта си. Ако можеше да разсъждава хладно в този момент, никога нямаше да забие нож на Алфаро…

— Но той не е убил чичо ми! — възкликна Леонсия и вдигна сведените си очи.

— Много жалко — меко и тъжно продължи Торес, като се мъчеше да не й противоречи. — За съжаление съдията, народът, шефът на полицията са единодушни в убеждението си, че го е извършил. Много жалко. Но аз не съм дошъл да говоря за това, Дойдох да ви предложа услугите си за всичко, каквото бихте ми заповядали. Моят живот, моята чест са на ваше разположение. Кажете. Аз съм ваш роб.

Изведнъж Торес изящно се отпусна на едно коляно пред нея, хвана лежащата на скута й ръка и щеше незабавно да продължи многословната си реч, ако очите му не бяха се спрели върху брилянтния пръстен на средния й пръст. Той се навъси, но прикри това, като наведе глава, докато успя да променя изражението си, и заговори:

— Познавах ви още когато бяхте малка, Леонсия, така очарователно малка, и винаги съм ви обичал… Не, чуйте ме, моля! Трябва да излея чувствата си. Изслушайте ме. Винаги съм ви обичал. Но когато се завърнахте от манастира, от учението си в чужбина, като жена, като знатна, благородна дама, достойна за господарка в дома на Солано, вие ме изгорихте със своята красота. Аз бях търпелив. Въздържах се да говоря. Може би сте се досещали. Положително сте се досещали. И оттогава аз горя. Оттогава ме поглъща пламъкът на вашата красота, пламъкът на вашата душа, която е по-съвършена от хубостта ви.

Човек не можеше да го спре. — Леонсия добре знаеше това и търпеливо го слушаше, загледана в наведената му глава, и безцелно се питаше защо косата му е толкова грозно подстригана и дали се е подстригвал за последен път в Ню Йорк или в Сан Антонио.