Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Знаете ли какво сте били за мене, откакто се завърнахте?

Тя не отговори, нито се опита да си дръпне ръката, при все че Торес я стискаше и пръстенът на Хенри се врязваше в плътта й. Беше престанала, да го слуша, унесена в мисли, които я водеха много далече. Не с такива надути речи беше й се обяснил и спечелил любовта й Хенри Морган — такива бяха мислите й. Защо тези хора с испанска кръв винаги изразяват чувствата си по такъв пресилен начин? Хенри се държа съвсем другояче. Той не й каза почти нито една дума. Направо пристъпи към действие. Пленен от нея, пленил я и сам той, без предупреждение — толкова сигурен, че не ще я изненада, нито уплаши, — беше я обвил с ръце и притиснал устните си към нейните. И тя нито се стресна, нито остана съвсем равнодушна. И едва след тази първа целувка, все още стиснал я в обятията си, Хенри й заговори.

А какъв ли план коват зад ъгъла на къщата нейните хора и Франсис Морган? — продължаваше да размишлява тя, глуха за славословията на падналия в краката й обожател. Франсис! Ах!… Девойката едва не въздъхна, озадачена защо, след като е сигурна, че обича Хенри, този непознат гринго така вълнува нейното сърце. Нима е безпътница? Единия ли обича? Или другия? Обича ли въобще някого? Не! Не! Тя не е непостоянна, нито невярна. И все пак?… Може да е така, защото Хенри и Франсис толкова много си приличат и бедното й, глупаво, любещо женско сърце не може да ги различи един от друг както трябва. И все пак, макар по-рано да й се бе струвало, че е готова да последва Хенри до края на света, какъвто и да му е късметът и сполуката, сега й се струваше, че е готова да последва Франсис още по-надалече. Тя люби Хенри — тържествено провъзгласяваше сърцето й. Но тя любеше и Франсис и беше почти сигурна, че и Франсис я люби също — усещането на жарките му устни върху нейните в затворническата килия бе незаличимо; и в любовта й към двамата мъже имаше разлика, която беше в разрез със здравия й разум и почти я караше със срам да си признае, че тя, последната и единствената жена в рода Солано, е развратница.

Остра болка от врязалия се в плътта й пръстен на Хенри, причинена от страстното стискане на Торес, я накара да се сепне и отново да заслуша потока на словесните му излияния:

— Вие сте възхитителен шип, забил се в моите гърди, остра шпора, която непрестанно разкъсва сърцето ми с най-сладката и най-мъчителната болка на любовта. Аз мечтаех за вас… и заради вас. Винаги сте имали само едно име за мен: Царица на моите мечти. И вие ще се омъжите за мен, моя Леонсия, Ние ще забравим за този луд гринго, който е вече мъртъв. Аз ще бъда нежен, мил. Ще ви любя вечно. И никога сянката му не ще застане между нас. Що се отнася до мен, аз не ще го допусна. Колкото за вас… Ще ви любя тъй, че споменът за него не ще има възможност да застане между нас и дори за миг да причини болка на вашето сърце.

Леонсия се замисли как да постъпи и дългото й мълчание разпали надеждите на Торес. Девойката чувствуваше, че трябва да опечели време. Ако искат да спасят Хенри… нали Торес й предложи услугите си? Не беше лесно да го отблъсне, щом от това можеше да зависи един човешки живот.

— Говорете!… Аз изгарям! — подкани я Торес със задавен глас.

— Мълчете! Мълчете! — тихо рече тя. — Как мога да слушам нечии любовни признания, докато мъжът, когото любех, е още жив?

Любех! Миналото време я накара да трепне. Трепна от него и Торес — надеждите му припламнаха по-ярко. Леонсия беше почти негова. Тя каза любех . Значи вече не хранеше любов към Хенри. Беше го обичала, но вече не го обичаше, и тя, тази нежна и чувствителна девойка и жена, не можеше да му признае любовта си, докато другият мъж бе още жив — това беше ясно. Каква изтънченост! Той се гордееше със собствената си изтънченост и се поздрави, че е изтълкувал правилно недоизказаните й мисли. „Добре — реши Торес, — аз ще направя тъй, че за човека, осъден да умре в десет часа сутринта, да няма нито милост, нито избавление.“ Едно му беше ясно: иска ли да спечели Леонсия по-скоро, и Хенри Морган трябва да умре по-скоро.

— Да не говорим за това повече… засега — рече той с рицарско благородство, стисна й нежно ръката, изправи се и продължително я изгледа.

Леонсия му отвърна с леко ръкостискане в знак на благодарност, след това освободи ръката си и стана.

— Елате — каза тя. — Ще отидем при другите. Те сега обмислят плана или се мъчат да измислят някакъв план за спасяването на Хенри Морган.

Разговорът на групата мъже замря, когато двамата се присъединиха към тях, сякаш донейде се съмняваха в Торес.