Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Намислихте ли вече нещо? — попита Леонсия.

Старият Енрико, който въпреки възрастта си, бе прав, строен и изящен като синовете си, поклати глава.

— Аз имам един план, ако ми позволите… — заговори Торес, но млъкна, забелязал предупреждаващия поглед на Алехандро, най-големия син.

На пътеката под верандата се бяха появили приличащи на плашила момчета просяци. Десетгодишни според ръста си те изглеждаха много по-възрастни, ако се съдеше по лукавия поглед и изражение на лицата. Бяха облечени с по едно безподобно одеяние — можеше да се каже, че са поделили помежду си риза и панталони. Но каква риза! И какви панталони! Панталоните, мъжки размер, от стар док, се държаха на врата на едното с канап вместо колан, стегнат така, че да не се смъкват от рамената. Ръцете му бяха мушнати през дупките, където някога са били страничните джобове. Крачолите на панталоните бяха отрязани с нож според дължината на краката му. Полите на мъжката риза, с която беше облечено другото момче, се влачеха по земята. — Vamos! Махайте се! — яростно им кресна Алехандро.

Но момчето с панталоните свали камъка, който носеше на голата си глава, и показа сложеното под него писмо. Алехандро се наведе от верандата, взе писмото и след като хвърли поглед на надписа, го подаде на Леонсия; в това време момчетата започнаха да хленчат за пари. Франсис, с неволна усмивка пред зрелището, което представляваха, им хвърли няколко дребни сребърни монети и ризата и панталоните защапуркаха обратно по пътеката.

Писмото беше от Хенри и Леонсия набързо го прочете. То не можеше да се нарече прощално, понеже Хенри го беше написал като човек, който изобщо не смята да умира, освен ако го сполети някое невероятно нещастие. Въпреки това, допускайки, че подобно невероятно нещо можеше да се случи, Хенри все пак се сбогуваше и добавяше шеговита препоръка на Леонсия да не забравя Франсис, който напълно заслужавал вниманието й, понеже толкова много приличал на самия него.

В първия миг Леонсия искаше да покаже писмото на другите, но писаното за Франсис я накара да се въздържи.

— От Хенри е — каза тя и мушна бележката в пазвата си. — Няма нищо важно. Изглежда, той ни най-малко не се съмнява, че ще успее някак да избяга.

— Ние ще се погрижим да успее! — с увереност заяви Франсис.

Леонсия му се усмихна в знак на благодарност и се обърна с въпросителна усмивка към Торес:

— Вие говорихте за някакъв план, сеньор Торес?

Торес се усмихна, засука мустаците си и доби важен вид.

— Има един начин, начина на гринго, на англосаксонците, той е прост и бие право в целта. Точно така: направо в целта. Ще отидем и ще грабнем Хенри от затвора с открития, брутален, безцеремонен похват на гринго. Тава е единственото нещо, което няма да очакват. По крайбрежието има достатъчно необесени нехранимайковци, с които може да се нападне затворът. Наемете ги, платете им добре, но не им давайте всичко предварително, и работата е наред.

Леонсия с въодушевление кимна в знак на съгласие. Очите на стария Енрико заблестяха, а ноздрите му се издуха, сякаш вече му беше замирисало на барут. Младежите се запалиха от неговия огън. И всички се обърнаха към Франсис, за да чуят неговото мнение или съгласие. Той бавно поклати глава н Леонсия с несдържано възклицание изрази разочарованието си от него.

— Този начин е безнадежден — каза Франсис. — Защо всички ще си залагате главите в един такъв лудешки опит, осъден на неуспех от самото начало? — Докато говореше, той стана от мястото си до Леонсия и се запъти към перилата така, че да застане за миг между Торес и другите мъже, и същевременно успя да хвърли предупреждаващ поглед на Енрико и синовете му. — А колкото за Хенри, май че неговата е свършена…

— Искате да кажете, че се съмнявате в мене? — наежи се Торес.

— Какво говорите, човече! — възрази Франсис.

Но Торес не се успокои.

— Искате да кажете, че вие, човек, с когото почти не се познавам, ми забранявате да участвувам в семейния съвет на Солановци, които са мои най-стари и най-почитани приятели!

Старият Енрико, от чиито очи не беше отбягнал гневът срещу Франсис, изписал се по лицето на Леонсия, сполучи да предупреди девойката със знак, прекъсна Торес с любезен жест и заговори:

— Няма такива семейни съвети на Солановци, на които да не можете да присъствувате, сеньор Торес. Вие сте наистина стар приятел на семейството. Покойният ви баща и аз бяхме другари, кажи-речи, братя. Но това — и вие ще простите на един старец, че се произнася така, — това не пречи на сеньор Морган да е прав, когато казва, че вашият план е безнадежден. Да се нападне затворът, е направо безумие. Погледнете дебелината на стените. Те биха издържали седмици обсада. И въпреки това, признавам, в първия момент вие почти ме съблазнихте с идеята си. Знаете, когато бях млад и се биех с индианците високо в Кордилерите, ние имахме съвсем същия случай. Хайде да седнем по-удобничко и аз ще ви разкажа как стана тази работа…