Джек Лондон - Сърцата на тримата

Хенри едва бе успял да се дръпне в задния ъгъл на килията, когато някой се замъчи да налучка ключалката, вратата се отключи и отвори и вътре нахлу врява, смесена с проклятия, и главното, което можа да чуе между тях, беше древният и неизменен боен вик на Латинска Америка: „Смърт на гринго!“

После той чу бръщолевенето на влезлите Рафаел и Педро.

— Той е враг на братската любов! — преплиташе език единият.

— Казал е да се махам по дяволите, нали това е казал, Игнасио? — бърбореше другият.

Двамата държаха в ръцете си пушки, а зад тях напираше пияната сган, (въоръжила се кой с каквото завари, като се почне от къси саби и старинни пистолети, та до брадвички и бутилки. Когато видяха револвера на Хенри, те се спряха, а Педро заопипва с несигурни ръце пушката си и запелтечи с тържествен тон:

— Сеньор Морган, ей сега ще ви изпратим на законното ви местожителство в ада.

Но Игнасио не изчака. Той притисна пушката до бедрото си, гръмна напосоки и не улучи Хенри с половината ширина на килията, но в последния миг падна, прострелян от куршума на Хенри. Останалите отстъпиха презглава в коридора, укриха се там и започнаха да стрелят през вратата.

Стаил се в безопасен ъгъл с надеждата, че няма да го улучи някой рикоширал куршум, Хенри благодареше на щастливата си звезда за дебелината на стените и чакаше взрива.

И взривът дойде. Прозорецът и стената под него се превърнаха в един общ отвор. Ударен в главата от отхвръкналото парче зид, Хенри се отпусна зашеметен на пода, а когато прахолякът от мазилката и барутният дим се разсеяха пред премрежения му поглед, стори му се, че Франсис преплува през дупката при него. Докато Франсис го измъкна навън, Хенри вече се беше съвзел. Той видя Енрико Солано и най-малкия му син Рикардо с пушки в ръце да задържат тълпата, насъбрала се в горния край на улицата, а близнаците Алварадо и Мартинес по същия начин да задържат тълпата, насъбрала се в долния край.

Но жителите бяха любопитни и нищо повече: те можеха само да загубят живота си, ако се опитаха да препречат пътя на такива корави хора, които вдигаха във въздуха стени и нападаха затвори посред бял ден. Те отстъпиха почтително пред вървящите вкупом нападатели, когато се запътиха надолу по улицата.

— Конете чакат зад първия ъгъл — каза Франсис на Хенри, стискайки му ръка. — И Леонсия е при тях. В галоп за петнадесет минути ще сме на брега, където ни чака шхуната.

Знаеш ли, аз те научих на чудесна песен — засмя се Хенри. — Стори ми се, че не може да има нищо по-хубаво от нея, когато те чух да я свириш. Тия кучета бяха толкова нетърпеливи, че не можеха да дочакат до утре да ме обесят. Насмукали се с уиски и решили да ме пречукат веднага. Ама че смешна история, с уискито. На един стар кабалиеро, амбулантен търговец, точно пред затвора му се счупи колата, натоварена с това уиски…

— Защото дори един благороден Нарваес, син на Балтасар де Хесус-и-Хервайос-е-Нарваес, сина на генерал Нарваес, известен, с бойната си слава, може да стане амбулантен търговец, а дори и един амбулантен търговец трябва да живее, а, сеньори, нали? — повтори с гласа на стареца Франсис.

Хенри го позна, избухна в смях и добави със сериозен тон:

— Франсис, радвам се за едно нещо, дяволски много се радвам…

— И какво е то? — попита го Франсис в настъпилото мълчание тъкмо когато свиха зад ъгъла, където ги чакаха конете.

— Че не ти отрязах ушите оня ден на остров Телец, когато те повалих по гръб и ти настояваше да ги отрежа.

Мариано Веркара-е-Ихос, полицейският началник на Сан Антонио, се облегна на стола си в съдебната зала и със спокойна, доволна усмивка си сви цигара. Делото завърши точно както бе предрешено. Той не беше оставил дребничкия стар съдия да пие нито чаша мескал през целия ден и бе възнаграден с това, че съдията разгледа делото и произнесе присъда според предварителната програма. Не беше направил нито една грешка. Шестимата избягали пеони бяха тежко глобени и върнати обратно на плантацията в Сантос. Срокът на робския им договор бе удължен, за да отработят глобата. А шефът на полицията забогатя от тази сделка с двеста американски златни доларчета. „Тези гринго в Сантос — мислеше си с усмивка той — са хора, с които си струва да поддържаш връзка. Вярно е, че допринасят за напредъка на страната с плантацията си за агава. Но има и нещо по-хубаво от това: те имат пари в невероятно количество и плащат добре за разните малки услуги, които мога да им окажа.“