Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Та казвате, ако този сеньор Ригьн прояви княжеска разточителност, може да ни даде, на вас и на мен, щедрата сума, която споменахте, а? Пет пъти по толкова, десет пъти по толкова ще трябва да плати, щом този гринго, този тигър, руши законността и реда и здравите стени на нашите затвори.

— Както и да е, тава трябва да е лъжлива тревога, само сламката, която сочи накъде духа вятърът в намеренията на този Франсис Морган — промърмори с кисела усмивка Торес. — Не забравяйте, че идеята да нападне затвора му дадох аз.

— В такъв случай вие и сеньор Ригън ще платите хубавата стена на затвора, нали? — попита шефът, но после, след кратко мълчание добави: — Не че вярвам наистина да го е направил. Това не е възможно. Дори и един глупав гринго не би посмял.

През вратата на съдебната зала, с пушка в ръка, с още течаща по лицето му кръв от цепнатата кожа на главата, влезе жандармът Рафаел и разбута любопитните, които вече бяха започнали да се трупат около Торес и шефа.

— Унищожени сме! — бяха първите думи на Рафаел. — Затворът е почти разрушен! Динамит! Сто фунта динамит! Хиляда фунта! Ние храбро се втурнахме да спасяваме затвора. Но той хвръкна във въздуха… хилядата фунта динамит. Аз паднах в безсъзнание с пушка в ръка. Когато дойдох на себе си, се огледах. Всички други, храбрият Педро, храбрият Игнасио, храбрият Аугустино, всички лежаха наоколо ми мъртви, — Той би могъл да каже „мъртвопияни“, но латиноамериканската му природа бе така устроена, че описваше катастрофата с най-силни и трагични краски, както наистина я виждаше във въображението си. Те лежаха мъртви. Може и да не са мъртви, а само зашеметени. Аз запълзях. Килията на този гринго Морган беше празна. В стената имаше огромна, страхотна дупка. Изпълзях през дупката на улицата. Там имаше голяма тълпа. Но този гринго Морган го нямаше. Поприказвах с един безделник, който беше видял всичко и знаеше. Чакали ги коне. Препуснали към брега. Там имало шхуна с вдигната котва. Тя плавала назад-напред и ги чакала. Тоя Франсис Морган яздел с един чувал злато на седлото си. Безделникът го видял. Бил голям чувал.

— Ами дупката? — попита шефът. — Дупката в стената?

— По-голяма е от чувала, много по-голяма! — отговори Рафаел. — Ню чувалът бил голям. Така ми каза безделникът. И той яздел с чувала на седлото си.

— Моят затвор! — възкликна шефът. Той измъкна кама, скрита в сакото под лявата му мишница, и високо я вдигна за острието така, че дръжката заприлича на истински кръст, на който бе изящно гравиран разпнатият Христос. — Кълна се във всички светии, че ще си отмъстя. Моят затвор! Нашето правосъдие! Нашата законност!… Коне! Дайте коне! Жандарм, коне! — Той се завъртя към Торес, сякаш беше чул някакво възражение, и закрещя: — По дяволите сеньор Ригън! Тука съм засегнат самият аз!

Това е предизвикателство спрямо мене! Затворът ми е разрушен! С мойта законност… с нашата законност са се подиграли, драги приятели! Коне! Коне! Реквизирайте ги из улиците! По-бързо! По-бързо!

Капитан Трефетен, собственикът на „Анхелика“, син на индианка от племето маи и на ямайски негър, крачеше по тясната задна палуба на шхуната си, гледаше към брега на Сан Антонио, където можеше да различи лодката си, която се завръщаше препълнена с хора, и размишляваше дали не е по-добре да избяга от своя налудничав наемател американец. Същевременно размишляваше дали няма да е по-добре да остане, да развали договора и да сключи нов на тройно по-висока цена, защото се терзаеше от противоречията на смесената си кръв. Негърската жилка клонеше към благоразумие и спазване на панамските закони. Индианската жилка го подбутваше към беззаконие и примамливи стълкновения.

Индианската кръв на майка му се наложи в борбата и го накара да вдигне кливера, да свали главното платно и да се насочи към брега, за да прибере по-бързо идващата лодка. Когато забеляза пушките в ръцете на Солановцн и двамата Моргановци, той насмалко не обърна шхуната, за да ги зареже и избяга. Но когато забеляза на кърмата на лодката жена, жаждата за романтика и трупане на пари му подсказаха да остане и да вземе лодката на борда. Защото капитан Трефетен знаеше: появи ли се в разправиите между мъжете жена, ръка за ръка е нея се появяват опасността и печалбата.

И жената, опасността и печалбата — Леонсия, пушките и един чувал пари — се качиха на борда едно през друго, тъй като поради слабия вятър капитанът не си даде труд да поспре шхуната.

— Радвам се да ви видя на борда, сър — обърна се капитан Трефетен към Франсис и белите му зъби блеснаха между усмихнатите устни. — Но кой е този човек? — той посочи с кимане Хенри.