Джек Лондон - Сърцата на тримата

— Прасни го тоя негър по главата, ако продължава да нахалничи — изръмжа полугласно Хенри на Франсис. — Като нищо мога да го направя още сега.

Но Франсис поклати глава.

— Той не е лош, но е ямайски негър, а ти ги знаеш какви са. Същевременно е и индианец. Нищо не на пречи да бъдем снизходителни към него, понеже е виновна дивата му природа. Не че мисли нещо лошо, само иска да се напечели и страда от многословие. Просто трябва да изрича тези дълги слова, иначе ще пукне.

В този миг Енрико Солано се приближи до Хенри; ноздрите му потрепваха, пръстите неспокойно стискаха пушката, очите му крадешком следяха безредните изстрели, идващи от брега.

— Имам голяма вина пред вас, сеньор Морган — заговори той и му подаде ръка. — В първия пристъп на болката при смъртта на любимия ми брат Алфаро, признавам си, бях виновен в това, че ви заподозрях в неговото убийство. — Очите на стария Енрико пламнаха от съкрушителен, но несъкрушим гняв. — Защото е било убийство, подло и страхливо, удар с нож в гърба на тъмно! Трябваше да разсъждавам по-трезво. Но бях зашеметен, а всички доказателства бяха против вас. Не се спрях дори пред мисълта, че моята дълбоко обичана и единствена дъщеря е ваша годеница; не се замислих и за това, че човек с вашата прямота, мъжественост и храброст не е способен да забие нож в гърба под прикритието на тъмнината. Съжалявам. Моля да ме извините. И съм горд отново да ви приема в семейството си като бъдещ съпруг на моята Леонсия.

Докато ставаше това чистосърдечно възвръщане на Хенри Морган в семейството Солано, Леонсия се дразнеше, че баща й, по латиноамерикански маниер, употребява толкова много изискани думи и изрази, когато е достатъчно само едно изречение, едно ръкостискане, един искрен поглед право в очите; мислеше си, че ако ролите бяха разменени, и Хенри, и Франсис биха се задоволили само с толкова. Защо, питаше се тя, защо хората от испанския й род трябва сякаш да се състезават в словесното си разточителство със словесното разточителство на ямайския негър?

А докато се подновяваше годежът на Хенри и Леонсия, Франсис, който се мъчеше да си даде незаинтересован вид, без да иска забеляза, че морякът със светложълта кожа, наричан Хуан, разисква нещо с останалия екипаж на предната палуба, многозначително свива рамене и разпалено размахва ръце.

— Сега изтървахме и двете свини, и двамата гринго! — завайка се на брега Алварес Торес, когато засилилият се вятър наду платната на „Анхелика“ и тя се отдалечи вън от обсега на изстрелите.

— Май че бих подарил три камбани на катедралата, само и само да останат на сто крачки от тази пушка! — заяви Мариано Веркара-е-Ихос. — А да имах власт над всичките гринго, те щяха да се озоват на оня свят толкова бързо, че дяволът е ада щеше да се види принуден да учи английски.

Алварес Торес заблъска с юмрук по седлото от безсилна злоба и разочарование.

— Царицата на моите мечти! — почти изплака той. — Тя отпътува, замина заедно с двамата Моргановци! Аз я видях да се качва на шхуната. Ами нюйоркският Ригън! Излезе ли от лагуната Чирики, шхуната може да се запъти направо към Ню Йорк. И тази свиня Франсис няма да е отсъствувал един месец и сеньор Ригън няма да преведе никакви пари.

— Няма да излязат от лагуната Чирики — тържествено изрече шефът. — Аз не съм неразумно животно. Аз съм човек. Знам, че няма да излязат. Не се ли заклех във вечна мъст? Слънцето залязва и залезът предсказва, че през нощта почти няма да има вятър. Стига да погледнете небето, и ще разберете. Вижте тези пухкави плаващи облачета. Дори и да има малко вятър, той ще е от североизток. Ще ги подкара направо към протока Чорера. Няма да посмеят да минат през него. Тоя чернокож капитан познава лагуната на пръсти. Той ще се опита да мине по околния път и да излезе край Бокас дел Торо или през протока Картаго. Но и така да направи, ние ще го надхитрим. Аз имам мозък, разум. Разум! Слушайте. Това е дълъг път. Ще се спуснем направо по брега до Лас Палмас. Там е капитан Росаро с „Долорес“.

— Оня взел-дал стар влекач, дето не може и да се помръдне ли? — попита Торес.

— Но като няма вятър тая нощ и няма вятър утре сутринта, той ще стигне „Анхелика“ — отговори шефът. — Напред, другари! Ще препускаме! Капитан Росаро ми е приятел. Само да кажа, и ще ми направи каквато поискам услуга.

На съмване грохналите хора се домъкнаха с капналите си коне през занемареното селце Лас Палмас до занемарения пристан, където извънредно занемарен влекач, който плачеше за пребоядисване, зарадва техния взор. Виещият се от камина пушек възвестяваше, че влекачът е под пара, и шефът уморено заликува.