— Какво намекваш?
— Че Брут е уязвим. Можем да го принудим да започне битка. — Октавиан се облегна назад и въздъхна: — А как ще принудим хората му да влязат в сражение, оставям на теб.
Антоний се изправи и погледна сърдито русия младеж:
— Още един въпрос.
— Да? — попита Октавиан и вдигна невинните си очи към него.
— Имаш ли агенти в нашата войска?
Отново една от усмивките на Цезар.
— А ти как мислиш?
— Мисля — изръмжа Антоний, като дърпаше платнището на входа на палатката, — че си изрод, Октавиане! Тялото ти е твърде криво, за да се наместиш в кревата, нещо, което никой не би могъл да каже за истинския Цезар. Той бе изпънат като копие. Презирам те.
Брут все повече се колебаеше. Накъдето и да се обърнеше, всеки го гледаше накриво, защото всички искаха само едно — битка. Отгоре на всичко Антоний изкарваше войската си всеки ден, строяваше я и мъжете от предните му редици започваха да вият като гладни псета, да джафкат като сношаващи се псета и да скимтят като бити псета. Сипеха обиди по адрес на войниците на Освободителите: че били страхливи, безгръбначни слабаци и се страхували да се бият. Тази врява достигаше до всяко кътче на Брутовия лагер и легионерите му скърцаха със зъби от гняв — и още повече намразваха Брут, който ги лишаваше от мечтаната битка.
На десетия ден на ноември Брут започна да се двоуми. Не му стигаха останалите убийци на Цезар, легатите и трибуните, а сега към постоянните натяквания се присъединиха и центурионите и редовите войници. Тъй като не знаеше какво да прави, Брут се заключваше в бараката си и седеше с часове, обхванал главата си с ръце. Азиатските конници го напускаха масово, като дори не си правеха труда да се крият. Паша трудно се намираше, а вода имаше само по околните хълмове, така всеки кон получаваше за пиене само веднъж на ден. Също като Антоний Касий бе стигнал до извода, че на бойното поле няма да има голяма полза от конници. Затова беше започнал да ги отпраща. Сега те се изнасяха масово. Ако се стигнеше до битка, Брут не би могъл да събере повече от пет хиляди конници и не разбираше, че дори този брой е твърде голям. Мислеше, че са много малко.
Когато се решеше да се покаже навън (само защото смяташе, че така е редно), все повече неща му напомняха, че войниците му навремето са служили при Цезар. А русата коса на Цезаровия наследник се виждаше всеки ден сред редиците на противника. Затова Брут пак се скриваше в бараката.
Накрая, в деня след идите, Луций Тилий Цимбер нахълта в стаята, приближи се до изненадания Брут и го издърпа на крака.
— Независимо дали ти се иска или не, Бруте, ще се бием — изрева извън кожата си от гняв.
— Не, това ще е краят! Да ги оставим да гладуват — изскимтя Брут.
— Издай заповеди за битка за утре, Бруте, или ще те сваля от командването и аз ще ги издам. И не си мисли, че действам на своя глава. Имам подкрепата на Освободителите, на другите легати, на трибуните, центурионите и редовите войници. Решавай, Бруте. Искаш ли да запазиш командването, или ще го предадеш на мен?
— Така да бъде — изпъшка той. — Издай заповед за битка. Ала когато загубим, не обвинявайте мен.
На заранта войската на Освободителите излезе от лагера на Брут и се нареди от своята страна на реката. Плахият и колеблив Брут свика трибуните и центурионите си, за да се увери, че войниците ще имат свободен достъп до лагера и добър път за отстъпление. Всички го гледаха изненадано и никой не му обърна внимание. Какво искаше да им каже — че битката е загубена, преди да е започнала?
Той обаче успя да предаде заръката си до редовите войници. Докато Антоний и Октавиан преминаваха сред редиците на своята войска, ръкуваха се с легионерите, усмихваха се, шегуваха се и им пожелаваха закрила от Марс Непобедими и Дивус Юлиус, Брут обикаляше на кон сред своята армия и повтаряше на хората си, че ако загубят днес, ще е по тяхна вина. Те искаха битка, те го бяха принудили да издаде такива заповеди въпреки волята си. Лицето му беше мрачно, очите — насълзени, раменете — отпуснати. Когато свърши обиколката си, повечето войници вече се чудеха защо са се записали при този нещастен пораженец.
Имаха предостатъчно време да споделят тези мисли помежду си, защото сигналът за нападение така и не идваше. Те чакаха строени, облегнати на щитовете или копията си, радостни, че времето е облачно. Несражаващите се прислужници донесоха храна за обяд и войниците и от двете страни се нахраниха в строя и отново зачакаха, облегнати на щитовете и копията си. Какъв фарс! Дори Плавт не би могъл да измисли нещо толкова абсурдно.
Читать дальше