Колийн Маккълоу - Жертвеният жребец

— Ъ… по-добре да ми повярваш, войниче, защото иначе целият гняв на Рим ще се излее върху Александрия и ти ще останеш без работа. Както и царят и царицата. Виж ликторите ми, глупако! Ако можеш да броиш, преброй ги! Двайсет и четири, нали? Кой римски курулен магистрат ходи с двайсет и четирима ликтори? Само един, диктаторът. Пусни ме сега и ме заведи в залата за аудиенции — завърши любезно Цезар.

Въпреки перченето си началникът на стражата се боеше. Ама че положение! Никой не знаеше по-добре от него, че в двореца нямаше кой да приеме великия гост — нито цар, нито царица, нито главен шамбелан. Никой, достоен да посрещне този римлянин, водещ наистина двайсет и четирима ликтори. Възможно ли бе да е Цезар? В никакъв случай! Какво ще прави Цезар в Александрия? Въпреки това пред него определено стоеше римлянин с двайсет и четирима ликтори, облечен с ослепително бял чаршаф с пурпурна ивица по края, с някаква шума на главата и пръчка от слонова кост, опряна на дясната му ръка между китката и лакътя. Без меч, без броня, без нито един войник наблизо.

Началникът на стражата дължеше поста си на македонското си потекло и богатството на баща си, но острият ум очевидно не вървеше с първите две. И все пак, и все пак… той облиза устни и рече с въздишка:

— Добре, римлянино, към залата за аудиенции, щом искаш. Само не знам какво ще правиш там, защото в двореца няма никого.

— Нима? — изненада се Цезар и отново тръгна заедно с ликторите си, като принуди началника на стражата да изпрати един от хората си напред, за да ги води. — Къде са всички?

— В Пелузиум.

— Ясно.

Макар че беше лято, денят бе прекрасен: духаше хладен ветрец и ухаеше на разцъфнали дървета. Алеята бе покрита със сив мрамор с кафяви жилки, изгладен до съвършенство — хлъзгав като лед, когато се намокри. Валеше ли изобщо в Александрия? Може би не.

— Прекрасен климат — отбеляза Цезар.

— Най-хубавият в целия свят — съгласи се началникът на стражата.

— Аз ли съм първият римлянин, когото виждаш в последно време?

— Първият, който се представя за по-висш от управител на провинция. Последните римляни, които видяхме тук, дойдоха миналата година с Гней Помпей, за да измъкне бойни кораби и жито от царицата. — Стражът се подсмихна при спомена за това. — Грубоват младеж. Не желаеше да приеме отрицателен отговор, макар че господарката му обясни, че народът гладува. О, как само го изигра! Прати му шейсет товарни кораба с фурми.

— Фурми?

— Да. Той си мислеше, че трюмовете са пълни с жито.

— Бедният млад Гней Помпей. Предполагам, че баща му никак не е бил доволен, макар че Лентул Крус сигурно се е зарадвал — епикурейците обожават сладките деликатеси.

Залата за аудиенции се намираше в отделна постройка заради внушителните размери. Имаше преддверия, подходящи за почивка на един-двама чужди посланици, но не и за живеене. Това бе същото място, където беше приет Гней Помпей: огромно голо помещение с полирани мраморни подове със сложни многоцветни шарки. Стените бяха украсени със същите ярки двуизмерни рисунки на хора и растения или покрити с позлатени плоскости. Имаше постамент от розов мрамор с два трона отгоре, единият — на най-горното стъпало, от резбована слонова кост и позлатен; вторият — едно стъпало по-долу, подобен, но по-малък. Освен тях не се виждаха други мебели.

Началникът на стражата остави Цезар и ликторите му сами и бързо излезе, вероятно да търси някого, който да ги приеме.

Цезар срещна погледа на Фабий и се усмихна:

— Каква ситуация само.

— И в по-лоши сме попадали, Цезаре.

— Не предизвиквай Фортуна, Фабий. Чудя се как е да седиш на трон.

Цезар се качи на подиума и внимателно седна във великолепното кресло сред странни украшения от злато и скъпоценни камъни. Око с удължен и оформен като триъгълна сълза край; глава на кобра; свещен скарабей; леопардови лапи; човешки крака; странен ключ; подобни на пръчки символи.

— Удобно ли е, Цезаре?

— Столът с облегалка не може да бъде удобен за човек в тога, точно затова ние седим на курулни кресла. — Цезар се отпусна и затвори очи. След малко рече: — Разполагайте се на пода; явно ще чакаме дълго.

Двама от по-младите ликтори въздъхнаха с облекчение, но Фабий възмутено поклати глава:

— В никакъв случай, Цезаре. Ще направим лошо впечатление, ако някой дойде неочаквано и ни види.

Тъй като нямаше воден часовник, времето се преценяваше трудно, но на младите ликтори им се стори, че са стояли с часове подредени в полукръг и с фасции, опрени внимателно на пода. Цезар продължи да дреме — той бе известен със способността си да спи навсякъде.