Пол Дохърти - Душегубеца

— Благодаря ти, че дойде — каза тя.

Тази жена обаче не беше приветливата старица, която девойката познаваше. Някога блестящите й очи сега бяха оградени от черни кръгове и се взираха немигащо в нея, бузите й висяха, а устата й беше олигавена. Старицата Уайът вдигна ръце, сякаш се канеше да прегърне Ребека.

— Дойдохме да те видим, момичето ми. Липсваше ни.

— Върви си! — изписка девойката и се прекръсти. — Хайде, махай се!

В следващия момент някакво движение привлече вниманието й — към нея се приближаваше още някаква фигура с наперена походка.

— Това е съдебният пристав Малбрук — побърза да я успокои старицата Уайът. — Виждаш ли колко много те обичат приятелите ти?

Гърлото на Ребека пресъхна, езикът й се вкамени, а за преглъщане и дума не можеше да става. Искаше й се да побегне, но краката й бяха отмалели и не й достигаше въздух. Малбрук вече беше само на няколко крачки от нея и тя усети вонята на гроб, която се носеше от парцаливите му дрехи. Зад гърба й се появиха още фигури, които й отрязаха пътя към къщата. Някои от лицата й бяха познати. Онова там не беше ли дъщерята на Симнъл? Младата жена се движеше като в транс с отпуснати покрай тялото ръце и полюляващи се бедра. Ребека хукна да бяга, но в следващия момент се блъсна в някакъв мъж — старец с мършаво лице и врат като на пиле. Той се опита да я сграбчи, но тя успя да му се изплъзне. Студът наоколо беше станал непоносим, а вонята беше толкова силна, че на Ребека й се струваше, че се намира на някое бунище. Девойката обърса потните си длани в нощницата си. Фигурите я бяха наобиколили отвсякъде. В ръката на Малбрук имаше кама.

— Кои сте вие, за Бога?

— Ела с нас, Ребека — протегна ръка съдебният пристав. — Не бой се — няма да ти сторим нищо лошо. Просто ела.

— Къде? — попита девойката.

— Не е далеч — пристъпи напред старицата Уайът. — Хайде, довери ми се.

Тогава Ребека съзря кървавата рана в гърлото на някогашната си приятелка и се разпищя. После затвори очи и се просна на земята, опитвайки се да зарови лицето си в пръстта. Фигурите започнаха да викат името й и да се пресягат към нея, но тя се съпротивляваше. В следващия момент усети как някой й удря шамар и отвори очи. Срещу нея стоеше Сен Клер.

— Какво става, за Бога?

Девойката се огледа наоколо, но в полето нямаше никого. Явно беше дошла дотук насън и беше преживяла някакъв кошмар. Йезуитът обаче я беше намерил и я беше спасил. Докато й помагаше да се изправи на крака, той отново заговори на онзи странен език. Ребека погледна към вратата. Мистрес Блоксам стоеше на прага на къщата с фенер в ръка.

— Хайде — каза Сен Клер. — Стъпвай внимателно.

Девойката обаче го отблъсна, а после вдигна фенера, който йезуитът беше оставил до нея, и въпреки протестите му заоглежда земята. В пръстта имаше множество отпечатъци от стъпки. Ето тук например се беше отбелязала някаква малка обувка, а малко по-нататък — големите ботуши, с които Малбрук никога не се разделяше. В следващия момент Сен Клер я настигна и изтръгна фенера от ръцете й.

— Не съм сънувала! — извика Ребека. — Те наистина са били тук! Малбрук, старицата Уайът…

— Хайде да се връщаме — подкани я йезуитът.

И така, девойката се остави в ръцете му. Когато влязоха в къщата, мистрес Блоксам я наметна с едно одеяло.

— За Бога, дете! — възкликна вдовицата. — Премръзнала си!

После домакинята ги отведе в настланата с каменни плочи кухня и накара Ребека да седне в едно голямо кресло пред камината. Робърт се дотътри от горния етаж, потърквайки сънените си очи, но майка му го изпрати обратно в леглото. Сен Клер си взе едно столче, настани се до Ребека и хвана ръката й, опитвайки се да я успокои.

Мистрес Блоксам накара девойката да хапне нещо и й сгря една чаша вино. За известно време Ребека остана загледана в пламъците на огъня. После йезуитът благодари на любезната домакиня за помощта и я помоли да ги остави насаме.

— Кажи ми какво стана — обърна се той към девойката, след като мистрес Блоксам излезе от стаята.

И така, Ребека сподели с него преживелиците си. Започна бавно и накъсано, но докато говореше, страхът й постепенно намаля и тя се ядоса, задето се е поддала на паниката си.

— Не беше сън — заяви девойката предизвикателно. — Стоях насред онова поле, а около мен беше пълно с мъртъвци. Жертвите на Фрогмор ме бяха наобиколили отвсякъде.

— Баща ти там ли беше?

Ребека затвори очи и поклати глава.

— Не беше сън — промълви тя.

— И аз не мисля, че е било — увери я Сен Клер.