Пол Дохърти - Душегубеца

— Не ме отпращай — прошепна тя.

— Не съм казал, че ще го сторя. Просто те предупреждавам, че си тръгнала по опасен път.

— Готова съм да те последвам навсякъде — отвърна Ребека. — Ще спя където спиш и ти, ще ям каквото ядеш и ти и ще посрещам всички опасности с теб — тя стисна пръстите му. — Не ме интересува какво ще става, стига да сме заедно.

Сен Клер вдигна ръката й към устните си и нежно целуна връхчетата на пръстите й.

— Сигурна ли си, Ребека Ленъкс? Защото не е далеч моментът, в който вече няма да има връщане назад, а тогава двамата ще трябва да се изправим пред невъобразими опасности.

— Сигурна съм — отвърна девойката. — Ще бъда с теб както в живота, така и в смъртта.

— Всъщност животът и смъртта са едно и също нещо — усмихна се йезуитът. — В езика на циганите дори няма отделни думи за означаване на двете понятия — само една. Това е така, защото те разбират, че животът не свършва, ами само се променя — той стисна ръката й. — Знаеш ли какво означава кръвна клетва, Ребека Ленъкс?

Тя поклати глава.

— Всъщност вече знаеш, защото току-що положи такава — Сен Клер взе лицето на девойката в ръце и нежно я придърпа към себе си. — Двамата с теб вече не сме отделни личности, Ребека — каза той пламенно. — Оттук насетне сме едно цяло.

След тези думи Сен Клер я целуна в устата. Девойката не се отдръпна — напротив, надяваше се, че йезуитът ще плъзне ръцете си по тялото й и ще я притисне до себе си, но не след дълго той откъсна устните си от нейните и ги залепи за челото й. После я пусна.

— Скоро ще стигнем до руините на църквата „Сейнт Мери ъв Бетлехем“ — каза йезуитът, — а оттам до града остава съвсем малко — той взе плаща си и багажа им. — Дойде време да се разделим със спътниците си.

— Без да се сбогуваме?

Сен Клер вдигна някакъв парцал от пода на каруцата, пъхна вътре две сребърни монети и завърза краищата.

— Циганите не държат на тези неща. Освен това ако хората на Купър обикалят наоколо, присъствието ни само ще навреди на приятелите ни. Хайде!

И така, йезуитът помогна на Ребека да скочи от каруцата и за известно време двамата продължиха да вървят с катуна. Когато стигнаха до някакъв завой обаче, Сен Клер стисна ръката на девойката и я поведе встрани от пътя. После двамата прекосиха една малка горичка и се упътиха към някаква самотна къща в подножието на близкия хълм.

Уолсингам седеше пред камината в жилището си в Тауър с чаша греяно вино в ръка и се взираше в протежето си, мастър Уилям Купър. Въпреки огъня, множеството запалени мангали, затворените капаци на прозорците, дебелите вълнени килими по стените и наметнатия около раменете му плащ министърът зъзнеше от студ. Освен това беше любопитен и ядосан.

— Не разбирам, Уилям — каза той, след което проследи с поглед как албиносът хвърля наметалото и широкополата си шапка на масата. — Искаш ли чаша вино?

Купър поклати глава и се взря напрегнато в господаря си. Щом Уолсингам го беше повикал тук, на единственото място, където нямаше как да ги подслушат, и се беше решил да пропътува целия път нагоре по реката в това мразовито време, при положение че Елизабет беше в Елтам, а членовете на Камарата на общините — в Уестминстър, значи работата беше сериозна.

— Не разбирам — повтори Уолсингам ядно, раздразнен, че албиносът дори не си е направил труда да отговори. После вдигна чашата си и се взря през нея в бумтящия в камината огън. — Ти си най-добрият ми агент, Купър! Просто не мога да повярвам, че успя да изпуснеш онези двама затворници!

— Не съм ги изпуснал. Всъщност им позволих да ми се изплъзнат.

— Продължавай!

— Какво мислите, че щеше да стане, ако ги бях докарал в Лондон? — албиносът се плесна с ръкавиците си по бедрото. — Да не би да смятате, че щяхме да успеем да пречупим мъж като Сен Клер? Не, задържането на затворниците нямаше да доведе до нищо смислено, а още по-малко до залавянето на Фрогмор! Единственото, с което щяхме да разполагаме, щеше да бъде един мъртъв йезуит и някаква си тресяща се от страх повлекана. Магьосникът от своя страна щеше да се добере до най-близкото пристанище и да отплава закъдето си поиска. После щяха да ни трябват години, за да му хванем отново дирята.

— Това все още не е изключено.

— Съмнявам се. Да, вярно, че Фрогмор притежава свръхестествени сили, богат е и владее изкуството на превъплъщението, но тъкмо затова ние няма да търсим него. Ще търсим йезуита и кръчмарската слугиня със заешката устна. Тях всеки би ги забелязал. Сен Клер е ценен — продължи Купър, хвърляйки ръкавиците си върху масата — само докато преследва магьосника. Той е нашата примамка.