Пол Дохърти - Душегубеца

Според йезуита не след дълго щяха да се натъкнат и на някой човек на Юда, така че настоя двамата с Ребека да останат скрити във фургона.

— Купър ни остави да избягаме, защото се надява, че ще го заведем до Фрогмор — каза той, — но рано или късно ще ни погне пак — йезуитът се облегна, изпружи краката си и добави нещо на латински.

— Какво беше това? — попита Ребека.

— Съжалявам — извини се Сен Клер. — Просто исках да се поперча с начетеността си.

— Не, не — настоя Ребека. — Чувала съм те да изричаш тези думи и преди. Веднъж след бягството ни от ловната хижа, когато се подслонихме в гората, и още веднъж в дома на лейди Пелам.

— Някога, много отдавна, живял един римски поет на име Овидий. Той бил много талантлив, но за съжаление, предизвикал гнева на император Август и бил заточен в едно градче край Черно море. Както и да е, там Овидий написал една много вълнуваща творба — сборник с поезия, наречен, „Тъги“. В този сборник се говори за неволите на изгнанието и се казва: „Мъка е всяка любов, но си с мъката свързан, щом любиш, мъчи те съблазънта, но все към нея стремиш.“ 17 17 Овидий Назон, Публий. „Тъги“ (в „Елегии“), Кн. IV, Гл. 1:33-35, прев. Г. Батаклиев, изд. „Народна култура“, С. 1994. — Бел.прев. и още: „Любя аз тази стрела, що ме в сърцето рани.“ 18 18 Овидий Назон, Публий. „Тъги“ (в „Елегии“), Кн. IV, Гл. 1:37, прев. Г. Батаклиев, изд. „Народна култура“, С. 1994. — Бел.прев.

— И? — попита Ребека.

— Нищо. Просто аз също съм изгнаник — отвърна Сен Клер. — Скитам се далеч от дома…

— И къде е този твой дом?

— Един ден ще ти покажа. Обещавам, че ще ти хареса.

— Както и да е, кажи ми сега какво значат тези стихове за болезнената любов.

— Любовта винаги е болезнена, Ребека, и с времето заболява все повече. Моето изгнание ще приключи тогава, когато тази, която обичам, реши, че животът ми е изпълнил предназначението си.

— И коя е тази, която обичаш?

— Самата Любов, Ребека.

Девойката го срита по крака.

— Ама че си и ти! Не може ли поне веднъж да отговориш ясно?!

Сен Клер се засмя.

— Някога влюбвал ли си се? — попита го Ребека, а после бързо добави. — Разбира се, знам, че си свещеник и че си дал обет за дело…

— За целомъдрие и въздържание, да — довърши йезуитът. — Но актът на любов е просто едно изражение на любовта. Разбира се, че и свещениците се влюбват.

Той наклони главата си назад и лицето му се скри в сенките.

— А някога лягал ли си с жена?

— О, да, много пъти.

Сърцето на Ребека подскочи.

— Красива ли беше?

— Много — отвърна Сен Клер със сериозно изражение, но в гласа му се прокрадна шеговита нотка.

— Как се казва? — попита девойката обвинително.

— Ребека Ленъкс! Какво?! Нима двамата с теб не сме лежали заедно под звездите? — той отдръпна крака си, преди девойката да успее да го срита отново. — Ами ти? Успявал ли е някой хубав момък да те склони да си легнеш с него?

Ребека примигна и извърна поглед. Тя много добре си спомняше сластните погледи на мъжете от „Сребърният дракон“ и опитите им да й бръкнат в деколтето или под полата, когато баща й не беше наоколо.

— Винаги съм си мислела, че може би някой ден… — тя докосна заешката си устна. — Но за мъжете в Дънмоу, аз бях просто изрод — очите на девойката се напълниха със сълзи. — Предполагам, че накрая някой дребен земевладелец щеше да ме поиска за жена, въобразявайки си, че ми прави огромна услуга и надявайки се на богата зестра…

— Връзката ви сигурно нямаше да е много страстна…

— Сигурно — отвърна разсеяно Ребека, опитвайки се да запази равновесие, докато каруцата минаваше през някаква дупка на пътя.

После девойката дръпна покривалото и погледна навън. Беше късен следобед. Няколко цигански деца подскачаха покрай каруцата.

— Какво ли ще стане сега с кръчмата на баща ти? — попита Сен Клер, нетърпелив да смени темата на разговора.

— Не знам — отвърна девойката. — След смъртта му трябваше да я наследя аз, но разбира се, това няма как да стане сега, след като съм обвинена в държавна измяна. Предполагам, че Короната ще си я присвои и ще я продаде на най-платежоспособния купувач — тя спусна покривалото. — Но какво значение има всичко това?

Сен Клер се примъкна по-близо до девойката и я хвана за ръката.

— Не е нужно да продължаваш да ме следваш, Ребека — каза йезуитът. — Ти вече направи достатъчно. Мога да те изпратя обратно в имението на лейди Пелам или пък някъде другаде, където ще си в безопасност.

Девойката се вгледа в бръчиците около очите на любимия си, в рошавата му коса, в наболата по брадичката му четина и в съвършено гладките му страни. После размърда ръката си в неговата, наслаждавайки се на топлината му.