Пол Дохърти - Душегубеца

— Е, аз ще ви оставям — рече слугата.

— Дай факлата на момичето — прошепна му Сен Клер. — И благодаря.

Ребека взе факлата и се постара да не я доближава много до лицето си, макар че светлината и топлината, които се излъчваха от нея, бяха доста примамливи.

— Можеш да останеш тук, ако искаш — каза й йезуитът.

Девойката погледна към обвитото в мрак стълбище и за миг изгуби присъствие на духа. Устата й пресъхна, краката й натежаха и стомахът й я присви от изпитото вино. Тя си спомни онази ужасна нощ в костницата на „Сейнт Майкъл“ и злото, което се беше спотайвало в сенките.

— Не, предпочитам да се кача.

— Чудесно! — отвърна Сен Клер. — Няма от какво да се боиш. Просто имай вяра в Господ.

И така, Ребека тръгна да се качва по стълбището. Въздухът наоколо миришеше на плесен, а дървените стъпала не бяха много стабилни. Някакъв плъх се допря до ботуша й, а после избяга в тъмнината с цвърчене.

— За Бога, имай милост! — прогърмя в мрака някакъв мъжки глас.

Ребека отстъпи назад толкова рязко, че едва не се строполи. Сен Клер я подхвана и й помогна да се закрепи на краката си.

— Милост!

Откъм горния етаж се дочу шум от боричкане. После нещо се удари с трясък в перилата. Ребека се накани да продължи, но в този момент звуците започнаха отново — скърцане на дърво и ужасяващи стенания на задушаващ се човек, който се бори за глътка въздух. След това изпищя жена. Тя също падна през перилата и започна да се дави. В следващия момент пред очите на девойката изникнаха две тъмни фигури. Тя осъзна, че се е заковала на място и че Сен Клер се опитва да я избута напред. Ребека пристъпи внимателно, но ръката й трепереше толкова силно, че факлата се люшна и сенките наоколо затанцуваха вихрен танц.

Когато стигнаха на горния етаж, всичко беше притихнало. Девойката натисна дръжката на обкованата с железни гвоздеи врата и влезе в стаята. Капаците на прозорците бяха широко отворени и светлината на пълната луна струеше през мръсните и изпочупени стъкла. В помещението нямаше никаква мебелировка освен пейката, поставена до една от стените, и малката масичка пред нея. Сен Клер успя да намери и някаква поставка, в която да сложат факлата. После седна на пейката и придърпа Ребека по-близо до себе си.

— Сен Клер! — чу се някакъв шепот. — О, за Бога, помогни ни! Освободи душите ни!

Гласовете бяха на мъж и на жена, които говореха едновременно.

— Проклет свещеник! — долетя от мрака друг глас.

Йезуитът отвърна, но на някакъв език, който девойката не можа да разбере.

— О, съжалявам, съжалявам — опита се да го умилостиви гласът.

Сен Клер се изправи с потира в ръка и благослови четирите ъгъла на стаята, като през цялото време говореше на същия непознат език, който Ребека беше чувала вече няколко пъти. В следващия момент стаята се изпълни със сенки, които обаче не идваха от потрепването на пламъка на факлата. Подобно на прилепи в някоя изоставена църква, те се разлетяха и запърхаха толкова бързо, че девойката едва успяваше да ги проследи с поглед. Йезуитът продължи да говори. От време на време млъкваше, за да изслуша отговора на гласа, който му се беше примолил преди малко. Събеседникът на Сен Клер обаче вече не говореше на английски. Всъщност думите му звучаха като ехо на тези на йезуита. Докато траеше ритуалът, мъжът и жената хлипаха и молеха за прошка на английски. После Сен Клер се обърна строго към тях и те също заговориха на непознатия език. Атмосферата в стаята се промени едва доловимо. Сега йезуитът благославяше помещението, издигайки ръце за молитва, докато потта по челото му блестеше на мъждукащата светлина от факлата. Накрая другият глас заглъхна и злото сякаш се оттегли.

Изведнъж Ребека се почувства ужасно изморена, сякаш храната и виното, които беше погълнала, вече й бяха подействали. Очите й натежаха. Тя се опита да се изправи, но не успя. Вече не знаеше дали е будна, или сънува — вместо да стои здраво стъпил на пода, Сен Клер се беше издигнал на няколко сантиметра над него. Лунната светлина, която нахлуваше през прозорците, се засили, сякаш слънцето беше изгряло. Потирът също се носеше във въздуха, току между разперените ръце на йезуита. Ребека наблюдаваше ставащото в захлас, напълно запленена от това видение. Към молитвата на Сен Клер се присъединиха още гласове. В следващия момент потирът сякаш се стопи във въздуха, превръщайки се в искрица светлина. Главата на девойката клюмна.

— Ребека!

Тя отвори очи. Сен Клер беше приклекнал до нея.