Пол Дохърти - Душегубеца

— Не, Купър не е като другите. Не ви мисли злото. Просто ще поиска да разбере дали сме били тук. Кажете му истината и той веднага ще си замине — девойката се усмихна на Мери. — А после ти ще се омъжиш за Джордж.

— Сен Клер ни каза, че си ясновидка. А сега излизай — лейди Елинор докосна Ребека по раменете. — Достатъчно кисна във водата.

Девойката се изправи и господарката на имението изля една кана чиста вода върху гърба й, за да отмие космите. Ребека се чувстваше много странно с остригана глава. После лейди Елинор й подаде едно парче полирана стомана, за да се огледа, а Мери я омота в някаква кърпа.

— Изглеждам толкова различна! — възкликна девойката; очите й си бяха същите, но скулите и заешката й устна изпъкваха заради новата прическа и като цяло лицето й изглеждаше почти неузнаваемо. — Приличам на мъж!

— Не чак толкова — успокои я лейди Елинор. — Така или иначе, не си тръгнала на прием в кралския дворец.

Ребека промърмори благодарностите си, а после намъкна мъжката риза, панталони и чорапи и напъха краката си във високите кожени ботуши. След това препаса широкия портупей около кръста си и здраво го стегна. Хареса й начинът, по който се чувстваше в новите си дрехи — някак по-силна, по-свободна. Тя направи няколко неуверени крачки из стаята, но после си спомни наперените мъже, които беше виждала в салона на „Сребърният дракон“, и изимитира характерната им походка с леко източен напред врат, присвити очи и палци, напъхани в портупея. Лейди Елинор и Мери се засмяха, но Ребека беше в стихията си. Тя им изръмжа да си затварят устите и им се закани с юмрук. В този момент вратата се отвори и някой изръкопляска. На прага стоеше Сен Клер.

— Приличаш на някой от главорезите на Уолсингам — каза той.

— Аз съм Ребека Ленъкс — озъби се тя, но после избухна в смях.

— Време е за вечерната служба — обяви лейди Елинор.

И така, всички се събраха в параклиса на имението, който беше снабден с цветни стъкла по прозорците, статуи в нишите и малък олтар върху подиума в дъното.

— Представителите на закона рядко идват тук — прошепна лейди Елинор, — но ако все пак дойдат, се налага да скрием всичко това.

Ребека се накани да отвърне, но в този момент вратата се отвори и в параклиса тържествено влезе Сен Клер. Йезуитът се беше обръснал, беше напомадил косата си и беше облякъл златистобели свещенически одежди. Така, реши девойката, той добиваше някак уязвим вид и още повече заприличваше на статуята в енорийската църква в Дънмоу. Ребека хвърли един поглед към Мери Пелам, но вместо да зяпа Сен Клер в захлас, младата жена стоеше със затворени очи и шепнеше молитви.

— In Nomine Patris et Filii 13 13 В името на Отца и Сина… (лат.). — Бел.прев. … — службата започна.

Ребека не можеше да откъсне очи от свещеника. В следващия миг сърцето й се сви — сигурно баща й също беше служил така някога, а любимата му беше седяла сред множеството и го беше гледала с копнеж. Сен Клер обаче изглеждаше погълнат от ритуала. Той взе хляба и виното и мълвейки свещените слова на латински, се поклони над олтара.

— Hoc est Corpus Meum — това е тялото Ми! — йезуитът лъхна в потира. — Hic est Sanguis Mea — това е кръвта Ми!

Когато лейди Елинор и Мери се приближиха до олтара, за да вземат причастие, Ребека остана коленичила в нефа. Сен Клер обаче се приближи и застана пред нея; лицето му излъчваше тържественост.

— Ecce Agnus Dei qui tollit peccata Mundi — приеми Агнеца Божий, който отмива греховете на човечеството!

— Но аз не съм католичка — възрази девойката.

— Вземи, Ребека — прошепна йезуитът. — Това са тялото и кръвта Христови!

И така, тя затвори очи и отвори уста. Тънкото парче обреден хляб се разтопи върху езика й, а сладкото вино докосна небцето й. След това Сен Клер се върна в олтара.

След службата всички се събраха в облицования с ламперия салон на господарската къща и се насладиха на разкошна вечеря от еленско месо, змиорки в пикантен сос и най-доброто вино от избата на семейство Пелам. Сен Клер пък ги позабавлява с разни истории за пътуванията си. В един момент обаче вниманието на Ребека беше привлечено от някакъв приглушен барабанен тътен. Лицето на Мери леко пребледня, но лейди Елинор невъзмутимо зададе още някакъв въпрос. Майкъл също изглеждаше разтревожен, но все пак любезно отговори. После господарката на имението осведоми йезуита, че все още пази кесията му.

— Обещах ти нещо, нали? — попита той, почуквайки с ножа за месо по чашата си.