Пол Дохърти - Душегубеца

— Ти ме измами! Нарочно ме остави да отвлека Сен Клер!

Купър кимна, а после се взря в лицето на Рагуза, сякаш се опитваше да запамети всеки детайл.

— Трябваше да се досетя — облиза устни наемникът.

— Когато преследваш някого — отвърна Купър, — винаги трябва да се оглеждаш и зад собствения си гръб. Още в Колчестър разбрах, че имаш намерение да ни нападнеш. Вярно, загубих двама добри войници, но пък ти загуби всичко!

— Ами Сен Клер и онази повлекана? — попита Рагуза, а от ъгълчето на устата му се процеди струйка кръв.

— О, никога не съм планирал да стигат до Лондон. Един Господ знае какво можеше да им се случи, ако бяха попаднали в ръцете на мастър. Уолсингам.

— Но защо?

— Това си е моя работа — отвърна Купър, а после се наведе напред и с един удар преряза гърлото на венецианеца.

Въпреки молбите й Сен Клер продължи да влачи Ребека напред през гъсталака. Девойката имаше чувството, че си пробива път през някоя вкаменена гора, пълна с призраци и привидения, които току-изскачат отнякъде и я хапят по лицето, ръцете и краката. Най-накрая двамата с йезуита стигнаха до брега на някакво малко поточе и Сен Клер пусна ръката й. После приклекна, загреба от водата и си наплиска лицето. Ребека се просна на земята. Йезуитът я повдигна и я накара да пийне малко вода. В този момент дърветата над главата й се завъртяха и откъм гората сякаш се чу гласът на баща й, който я викаше по име.

— Трябва да се върна — промълви тя.

— Тихо сега.

Постепенно дишането на Ребека се успокои, но пък стомахът й внезапно се сви и тя повърна всичко, което беше яла. Сен Клер я хвана зад врата, а с другата си ръка притисна челото й. После заговори с дрезгав глас на някакъв непознат език. Веселите пламъчета в очите му бяха заменени от странен блясък. След известно време девойката се почувства по-добре и се отпусна. В следващия момент й се стори, че пропада, и се видя увита в някакви одеяла. Беше й топло й се чувстваше защитена. Майка й й наливаше в устата някакво лекарство. Дърветата над главата на Ребека започнаха да се приближават, протягайки клоните си към нея, а синьото небе се обагри в червено. Очите й натежаваха все повече. Гласът на Сен Клер се усилваше. Накрая девойката затвори очи и потъна в дълбок сън.

Когато се събуди, вече се беше стъмнило. Тя се уплаши и се претърколи на другата страна, откривайки, че лежи върху куп съчки и клонки. После осъзна, че Сен Клер й е направил малка постеля, скрита в къпинов храсталак. Намираха се в края на някаква малка полянка. Йезуитът беше запалил огън на няколко крачки от нея и печеше на него един току-що уловен заек, който беше одрал, почистил, напълнил с билки и забучил на някакъв импровизиран шиш.

— Спа почти през целия ден — приближи се той към нея. — Хайде, ела да ми помогнеш.

Ребека се протегна. Като изключим лекото смъдене на одраскванията по лицето и ръцете й, тя не чувстваше никаква друга болка по тялото си. Сен Клер й се усмихна.

— Май си права и аз наистина съм ангел. Промъкнах се в гората и видях един заек. Поръсих му малко сол върху опашката, той спря, за да я оближе, и аз го хванах.

— Измисляш си.

— Така е. Всъщност зайците са лесна плячка. Разполагах с нож, с въжетата, с които бях вързан, а имах и огниво в джоба. Останалото беше фасулска работа. Тези гори са пълни с дивеч и билки. И така, за вечеря имаме заешко печено и чиста изворна вода.

След тези думи Сен Клер седна и се умълча. Ребека хвана шшш и започна да го върти, а йезуитът продължи да проверява месото с камата си. Сцената напомни на девойката за „Сребърният дракон“ и тя изпита силна носталгия по дома си и по предишното си монотонно ежедневие. Накрая тя отдръпна шиша от огъня и наряза месото на парчета. Известно време двамата просто пъхаха горещото и пикантно заешко в устите си.

— Добра готвачка ли си, Ребека? — попита накрая йезуитът.

— Татко казваше, че съм.

Сен Клер прокара език по зъбите си, за да ги почисти.

— Много ли ти липсва?

— И да, и не — избъбри девойката, без да се замисля. — Понякога изобщо не го чувствах близък. Между нас се беше отворила цяла пропаст. Татко ре беше затворил в себе си, пък и с тези негови налудничави идеи и с това пиене…

— Но това май не е всичко, нали?

— Не, не е. Бартоломю въртеше любов с някои от слугините в кръчмата. Нощем чувах звуците, които се носеха от спалнята му. Ако беше срещнал някоя почтена жена и се беше влюбил отново — щях да го разбера.

— Не го съди толкова сурово — намеси се Сен Клер. — Бартоломю си имаше много грижи, а мъжете често намират утеха на дъното на чашката или пък между краката на някоя жена.