Пол Дохърти - Душегубеца

— Очаквах да кажеш нещо подобно — отвърна Сен Клер хладно.

Албиносът се наведе през леглото.

— Освен това така и не ми обясни — просъска той — как си оцелял след падането в онази урва, в която те е хвърлил Фрогмор…

— Всъщност не паднах — отвърна йезуитът бавно. — Или поне не толкова надълбоко, колкото му се искаше на магьосника.

— Ами когато всичко това приключи? — настоя албиносът. — Какво ще правиш тогава?

— Ще си отида у дома, мастър Купър!

— У дома, значи — подигра му се човекът на Юда. — Тоест на бесилката в Тайбърн, така ли?

— Стига вече! — намеси се Ребека, за да потуши страстите, а после докосна парчето пергамент. — Настина ли това писмо е толкова важно за Фрогмор?

— Ако ти умреш, Ребека, и на мен ми остане само една къдрица от косата ти — Сен Клер вдигна малката кесия, — за мен тя също би била по-ценна от всичко на света!

Девойката чу как Купър рязко си поема дъх и извърна поглед, за да не вижда болката в очите му.

— Спи ми се — рече тя и стисна пръстите на Сен Клер, а после се протегна и хвана ръката на албиноса. — Но преди това нека ви кажа, че ако някой от вас умре, сърцето ми ще бъде разбито навеки. Вие сте моя плът и кръв — Ребека събра съкровищата на магьосника и ги пусна обратно в кесията. — Тримата трябва да се държим заедно — продължи тя — и ако сблъсъкът с Фрогмор наближава, трябва да се подготвим.

В този момент някой потропа по вратата и в стаята влезе Дмитрий. Опричникът беше зализал косата си назад и се беше облякъл в червено-черна наметка до коленете и широки панталони, затъкнати в кожени ботуши с високи токове. Той спря пред леглото с палци, пъхнати в портупея, поклони се подигравателно и заоглежда Ребека изпод тежките си клепачи. Девойката си даде сметка, че е само по една тънка ленена нощница, и придърпа одеялото върху себе си.

— О, мистрес Ленъкс, как я караш? — заговори Дмитрий бавно, махвайки високопарно с ръка. — Както виждате, английският ми доста се е подобрил — той перна парчето пергамент, натъпкано в колана му. — Това е писмо от Москва, мастър Купър. Явно отсъствието ти от Англия е било забелязано и цар Иван е бил помолен, в случай че се намираш в царството му, да те върне обратно.

— Това няма да стане — отвърна Сен Клер лаконично.

Дмитрий посочи припряно наоколо.

— Тук вие сте гости и имате на разположение всякакви удобства — чудно огнище и топли покривки по стените, както и по пода — той потропа с ботуши. — Сервира ви се добра храна, вероятно по-хубава от тази, която бихте яли на мъгливото си островче.

— Въпреки това сме затворници — възрази Купър.

— Не, гости сте — произнесе с мъка Дмитрий.

— Тогава защо ни измамихте? — обади се Ребека.

Опричникът се засмя, а после прокара език по зъбите си, напомняйки на девойката за някоя хрътка, която току-що се е наяла.

— Както казах и на спътниците ти, мистрес, тук вие сте в безопасност. Турците искаха да ви отведат, но ние им казахме, че сте избягали.

— Защо тогава не ни пуснете да си вървим? — попита Ребека разгорещено.

Дмитрий потри ръце.

— Не се оправям много добре с езика ви, но да кажем, че ако избягате твърде лесно, турците ще станат подозрителни. С течение на времето обаче…

— Времето е много важно за нас, Дмитрий — намеси се Сен Клер, изправяйки се на крака. — Както ти казах и преди, рано или късно, Фрогмор ще разбере, че сме тук.

— Невъзможно!

— Напротив, Дмитрий, напротив — настоя йезуитът. — Каренска не е далеч от турската граница. Мисля, че още сега трябва да пратиш съобщение до най-близкия болярин или до самия цар и да поискаш подкрепление.

Опричникът постави ръце на хълбоците си, поклати глава и тихо се засмя.

— Подобна организация би отнела месеци. Както и да е, искате ли утре да отидем на лов?

След тези думи, без дори да дочака отговор, опричникът излезе от стаята и затръшна вратата зад гърба си.

— Утре, Ребека, ще излезеш и ще се поразтъпчеш — Сен Клер я целуна по челото. — Сега обаче трябва да поспиш.

Купър потупа девойката по рамото, след което двамата мъже я оставиха сама.

Ребека се сгуши между завивките и скоро се унесе. След известно време обаче чу някой да вика името й. Тя не знаеше дали е будна, или сънува, но гласът беше настоятелен и звучеше точно като този на баща й. Така я викаше Бартоломю, когато имаше нужда от нея в салона на „Сребърния дракон“. Девойката седна в леглото. Дебелата лоена свещ, поставена върху масата до другия край на постелята й, почти беше изгоряла и в стаята цареше сумрак. Капаците на прозорците бяха здраво залостени, но въпреки това Ребека потрепери от студ.