Клаудия Циглер - Мадам дьо Помпадур

На Михаел

"Най-красивото същество, което съм

срещал някога в живота си,

блестящо като скала от чист диамант."

Многоуважаемият Огъстъс Харви

Образите и случките, за които вече не можеше да каже дали са спомени, или са се запечатали в паметта ѝ като отново и отново връщащи се сънища, бяха все едни и същи. Тя беше осем-деветгодишна и тичаше с развяна бяла рокличка към гората около манастира. Сълзи мокреха бузите ѝ. Стъпваше върху нападалите от дърветата и храстите червени и златни листа, сухата шума пращеше под стъпалата ѝ. Виковете на монахините зад нея бързо заглъхваха.

Тичаше, сякаш никога нямаше да спре. Сухи клони я удряха по лицето, драскаха бузките и ръцете ѝ, но тя не усещаше болка. Препъваше се в покрити с мъх камъни, счупени клони и стърчащи коренища, но не спираше. Минаваше покрай поникнали тук преди векове гъсти храсталаци и чепати стари дъбове, чиито черни дупки се взираха в нея като мрачни призрачни очи.

Беше тичала така цяла вечност, когато рокличката ѝ се закачи в трънлив храст и тя едва не падна. Най-сетне спря. Опита се да се освободи, отчаяно задърпа и затегли тънката материя. Изведнъж полата ѝ се скъса и тя политна. Твърде късно забеляза, че е застанала на склон. Подхлъзна се и полетя през море от листа, клони и ниски храсти, размахвайки ръце и крака в отчаяни опити да се хване за нещо. Претърколи се няколко пъти и накрая заседна.

Огледа се замаяно и понечи да се изправи. В този момент видя чифт стари, износени обувки и разбра, че не е сама. Сърцето ѝ заби лудо.

В следващия миг кафява, изгоряла от слънцето, мръсна ръка я хвана за рамото и доста грубичко я изправи на крака. Тя вдигна глава и погледна в две дълбоки черни очи. Пред нея стоеше циганка, вързала на кръста си кърпа, от която се подаваха прясно набрани билки. В колана на полата бе затъкнат нож с форма на сърп.

Погледът на жената я прониза болезнено. Сбръчканото, обрулено от ветровете лице внушаваше страх. Момиченцето понечи да побегне, но циганката я задържа с желязна хватка. Лицето ѝ изведнъж се промени, стана меко, почти нежно.

Малката кимна колебливо.

– Дали игуменката ще ме накаже, задето се скарах с графинята?

Старата циганка сякаш не я чу. Гледаше през нея все едно виждаше нещо в далечината. След малко се изсмя дрезгаво.

– Вярвай ми, момиче, ще дойде ден графинята – а и не само тя – ще се кланя пред теб!

Протегна ръка и с бързо движение скъса верижката от шията на бегълката. Погледна сребърното кръстче и кимна доволно.

– Ще го взема като залог, за да не забравите коя съм, мадмоазел. Един ден сигурно ще се срещнем отново.

Циганката направи поклон и отново се изсмя дрезгаво. Смехът ѝ отекна призрачно в гората и момичето никога не го забрави. Монахините все пак успяха да я настигнат и я върнаха в манастира, за да я накажат за непослушанието и за спора с графинята. Десет удара с пръчка.

– Нямаш право дори да говориш с дъщеря на херцогиня. Ако тя благоволи да си поиграе с теб, си длъжна да го приемеш като висока, незаслужена чест – обясни абатисата, наблюдаваща с равнодушно изражение как една сестра изпълнява наказанието.

Малката не заплака, въпреки че болката извика сълзи в очите ѝ, а подутите ѝ пръсти пареха непоносимо. Игуменката покани херцогинята и дъщеря ѝ да влязат. Чу се шумолене на копринени поли и тракане на токчета. Монахините се снишиха в дълбок поклон.

Вирнала брадичка, херцогинята положи ръка върху рамото на дъщеря си и гривните ѝ зазвъняха тихо. В погледа, отправен към наказаната, се четеше досада и пренебрежение.

Момичето засрамено сведе глава.

– Мадмоазел Поасон желае покорно да помоли за извинение – обяви абатисата.

Момичето погледна към графинята и видя как в очите ѝ блесна надменен триумф. Това я накара да се разколебае. В сърцето ѝ се надигнаха последните остатъци от гордост, ала заплашителното лице на абатисата я принуди да сведе глава.

– Извинете – прошепна едва чуто тя.

Всички знаеха, че не тя, а графинята започна караницата, но въпреки това наказаха нея – това беше много по-унизително и болезнено от десетте удара с пръчка.

– Не забравихте ли нещо, мадмоазел Поасон? – попита с режещ глас абатисата.

Трябваше ѝ малко време, докато разбере какво иска абатисата. Направи лек поклон и понечи да се изправи бързо, но изведнъж усети върху тила си пръчката на майката игуменка, която я принуди да сведе глава и да се наведе силно напред и надолу. Отвори очи и видя точно пред себе си красиво избродираната пола на малката графиня. Ето че пророчеството на старата циганка се сбъдна съвсем скоро, макар и обърнато с главата надолу. Как да забрави това унижение...