Клаудия Циглер - Мадам дьо Помпадур

– Цветовете са прекрасни – промълви плахо тя.

Мосю Буше я изгледа силно изненадан.

– Мерси, мадмоазел! – На лицето му изгря усмивка и той я проследи с поглед, докато двете изкачваха стъпалата.

Жан вървеше след майка си по дълъг коридор и оглеждаше с почуда и нарастващо объркване картините в златни рамки по стените, скъпоценните вази и белите мраморни статуи, поставени в ниши или върху малки масички. Появи се млада прислужничка, приклекна в дълбок реверанс и ги изчака да отминат.

Шарл льо Норман дьо Турнем имаше гости – оживените им гласове се чуваха отдалеч. В зеления салон на къщата главният откупчик на данъците седеше заедно с четирима мъже. Между рунтавите вежди на Льо Норман дьо Турнем се бяха вдълбали две отвесни бръчки. С чаша коняк в ръка, той се обърна към придворния банкер Жан Пари дьо Монмартел, както винаги стегнат в безупречен синьосив жакет.

– Наистина ли смятате, че не бива да понижаваме лихвите? – попита със съмнение в гласа главният откупчик на данъците.

След този въпрос останалите трима – държавният секретар Арман льо Блан, банкерът Самюел Бернар и доставчикът на армията Жозеф Пари Дюверни, брат на Пари дьо Монмартел, – прекъснаха разговора и се обърнаха очаквателно към придворния банкер.

Пари дьо Монмартел извади от великолепно украсена табакера малко емфие и спокойно огледа присъстващите. След дълги месеци в немилост наскоро придворният банкер бе възстановен на поста си. Без да бърза, той решително поклати глава.

– Няма да ги понижим. Държим на това, което сме замислили. – В гласа му прозвуча присъщият му ненатрапчив авторитет.

Брат му, разположил се удобно в елегантно кресло, което се огъваше под тежестта му, кимна.

– Пейренк и другите не могат да си позволят да облагат заемите си с толкова високи лихви като нас. Нямат достатъчно средства. – На устните му заигра многозначителна усмивка. – Рано или късно онези, които им дават капитал, ще дойдат при нас.

– Е, добре – промълви уж примирено Льо Норман дьо Турнем и остави чашата си върху скъпоценната масичка до креслото.

Казаното от братята го изпълни със задоволство. От години инвестираше парите си при тях и им се доверяваше. Успехът на многобройните им начинания показваше, че умеят да работят и за себе си, и за клиентите си. Към клана принадлежаха Монмартел, Дюверни и още двама братя. И четиримата можеха да се похвалят с безпримерно бързо издигане. Синове на обикновен кръчмар от Дофине, те не разполагаха с нищо друго, освен с хладнокръвна готовност да рискуват и с богатство от идеи. Едва навършил двайсет години, най-големият, Антоан, предприе опасно пътуване през Алпите, за да достави шест хиляди чувала жито на застрашената от глад френска армия, и така положи основите на семейното богатство. Оттогава братята Пари принадлежаха към най-големите доставчици на храни в страната. Министри и генерали знаеха, че винаги могат да разчитат на тях. Междувременно те се бяха утвърдили като могъщи финансисти и имаха здрави връзки с "Версай".

Преди четири години, когато падна Бурбонският херцог, който ги подкрепяше във всичко, и четиримата изгубиха службите и положението си в Двора, но това се оказа само временно. Враговете им злорадстваха и предричаха, че властта им ще свърши, но не се стигна дотам. Твърде голямо беше влиянието им, твърде здрави бяха връзките им с важни личности в цяла Европа, които им позволяваха за кратко време да получат огромни кредити. Днес четиримата братя бяха по-могъщи отвсякога и участваха във всяка голяма парична сделка и във всяко важно търговско предприятие в страната.

– Говори се, впрочем, че херцог д'Амбоаз наистина е банкрутирал – смени темата Льо Блан.

Пари дьо Монмартел кимна.

– Да. Заложил е не само провинциалното си имение, но и парижкия дворец.

В този момент тежката двойна врата на салона се отвори.

– О, не знаех, че имаме гости. Радвам се да видя няколко добри стари познати – прозвуча звънък женски глас и мадам Поасон влезе в салона, следвана от дъщеря си.

Заради начина, по който поздрави мъжете, станали да я посрещнат, и прие поздравите им и галантното целуване на ръка, Жан неволно я оприличи на пъстра пеперуда, прелитаща от цвят на цвят.

Жан остана плахо до вратата. Познаваше двамата братя Пари, някогашни работодатели на баща ѝ, а мосю Пари дьо Монмартел даже ѝ беше кръстник. Другите мъже обаче ѝ бяха непознати. Облечени в копринени ризи с разкошни рюшове, с напудрени перуки и обувки с блестящи сребърни токи, петимата излъчваха нещо сплашващо. Баща ѝ никога не носеше перука. Само по специални поводи отиваше при перукера и се нареждаше на дългата опашка от чакащи мъже, за да му напудрят косата, та да заприлича на желаната от всички изкуствена грива. Веднъж я взе със себе си и тя не спря да кашля заради фините прашинки нишесте, изпълващи работилницата.