Клаудия Циглер: Мадам дьо Помпадур

– Какво е това?

– Гробището за бедни. Нямат възможност да ги погребват веднага и... – мадам Поасон изкриви лице, извади от чантичката си шишенце с парфюм и отново напръска кърпичката. Момичето зарови лице в мекия плат и потрепери.

– Дишай през кърпичката и ще ти стане по-добре – посъветва я майката.

Продължиха напред и сладникаво-хапещата миризма постепенно изчезна. Най-сетне влязоха в самия град Париж. Улиците си останаха мръсни, но къщите от двете им страни изглеждаха по-големи и внушителни. Жан забеляза в далечината кулите на Нотр Дам и силуета на Лувъра.

Майка ѝ се усмихна и сложи ръка на рамото ѝ.

– Е, радваш ли се, че се отърва от монахините?

Жан кимна плахо. Вечер, докато лежеше будна върху коравия нар, завита с бодящо сламено одеяло, и проливаше сълзи, мислеше единствено кога най-сетне ще ѝ позволят да се завърне вкъщи. Срамуваше се от себе си, ала през деня правеше всичко, за което се сетеше, за да влоши упоритата си кашлица. Накрая монахините вдигнаха ръце и пратиха вест на майка ѝ да си я прибере вкъщи.

Жан се обърна към майка си и усмивката ѝ я окуражи да зададе въпроса, който гореше на устните ѝ още от напускането на манастира.

– Знае ли се нещо за татко? Ще се върне ли скоро?

Мадам Поасон се поколеба малко и поклати глава.

– Не, скъпа, отхвърлиха молбата за помилване, подадена от чичо Жан и чичо Жозеф – промълви тя и помилва гладката коса на дъщеря си.

През 1727, т.е. преди три години, обвиниха съпруга ѝ Франсоа Поасон, интендант и доставчик на хранителни стоки, в присвояване на държавни пари. Луиз Поасон не обичаше да си спомня за онова време. Френската държава поиска от нея да върне уж откраднатите пари – астрономическата сума от 232430 ливри. Тя затъна в дългове и нямаше с какво да храни двете си деца. Затова настоя пред съда за подялба на имуществото, изпрати малката Жан в манастир и задържа Абел при себе си.

– Не тъгувай, той живее добре в Хамбург. Там работи за братя Пари – обясни утешително тя, забелязала мъката в очите на Жан. Какво да каже на момичето? Че един ден баща ѝ може би ще се върне във Франция, но няма да заживеят отново заедно? В живота ѝ бяха настъпили промени.

Жан замълча. Тъгуваше за баща си и беше уверена, че той е невинен – все едно какво твърдяха хората.

Обърна се отново към прозореца и заразглежда разкошните вили и великолепно украсените палати. Улиците бързо се изпълваха с хора, карети и носилки. Пъстрата смесица от търговци, занаятчии, елегантни дами, улични музиканти, духовници, продавачки, натоварени със стока, кралски войници и аристократи, придружени от лакеи или слизащи от запрегнати с шест коня карети, скоро заплени Жан. Навън пулсираше живот и малкото момиче жадно попиваше всяка подробност от него.

Най-сетне каретата зави по улица с изискани градски къщи. Мадам Поасон завърза наметката на дъщеря си и издуха няколко прашинки от якичката ѝ.

– Впрочем – обясни тя с подчертана небрежност – живеем в къща, собственост на мосю Льо Норман дьо Турнем. Бъди мила с него. Той ни помогна много през трудното време, когато се случи онова с баща ти.

Каретата спря, кочияшът скочи и отвори вратичката. Жан огледа с учудване внушителната градска къща.

– Значи тук живеем... – промълви невярващо тя. Предишната им къща беше много по-скромна.

– Да, мила. Нали ти писах, че къщата е прекрасна? – усмихна се мадам Поасон.

Нищо подобно не ѝ беше писала, но Жан сметна за неучтиво да ѝ напомни, че твърде рядко беше получавала писма от дома.

Тръгна след майка си по величественото стълбище. На входа ги очакваше слуга, поклони се и пое багажа им.

Широка вита стълба водеше към горния етаж. Жан се загледа възхитено към стената, покрита със скеле. В нещо като дървена люлка се бе настанил художник и рисуваше величествена антична сцена. Гръцки богове и богини седяха върху облаците над Олимп. Никога не беше виждала такава красива картина.

– Ей, искам друго синьо, по-светло, по-блестящо! – извика сърдито художникът и се наведе към помощника си. Столът му изскърца и се спусна към пода.

– Добър ден, мосю Буше! – поздрави с усмивка мадам Поасон.

Франсоа Буше се обърна с гневна физиономия, но като позна дамата, моментално се усмихна и се поклони със завършена учтивост.

– Ах, мадам Поасон! Добър ден!

– Дъщеря ми Жан – представи тя момичето.

– Очарован съм, мадмоазел!

Жан все още се взираше в картината на стената и не го чу. Художникът я изгледа въпросително.