Йордан Йовков: Помпадур

Друг път, още съмнало-несъмнало, дядо Иван Бунала, като всички стари хора, които нямат работа, бързаше да излезе и да иде на кафенето. Таз сутрин той позакъсня. Тежко стана, тежко се облече, пък и когато беше вече готов и излезе на двора, пак се помайваше, ходеше между чимширите и босилека, посаден между плочите, почукваше с бастуня си, поглеждаше насам, поглеждаше нататък, замисляше се.

— Колената ме болят — каза той, като се повърна малко назад към пруста, дето баба Иваница беше седнала и влачеше къдели на дарака. — Мойте колена още ден-два напреж ми обаждат, че ще се промени времето.

Той поразгледа небето, което въпреки предсказването му беше навсякъде ясно, и добави:

— Как няма да ме болят колената? Трийсет години да стоиш отгор коня — малко ли е туй? Човек кога е на кон, другаде не изстива, защото е загърнат, облечен, ама колената му изстиват, вятърът ги прокарва. Ето на: щракат ме, щракат… Пък и инак не ми е добре, горчи ми в устата, таквоз ми е едно… никакво.

— Настинал си, какво ще ти е — каза баба Иваница.

А когато Бунала се отмести по-настрана, тя спря да работи, обърна се към него и го изгледа над очилата си. Не приличаше да е болен: червен, яко, по-пълен, отколкото по-рано. Откакто взе да попийва по-рядко, подобря му, поукроти се. „Нищо не му е — заключи на ума си баба Иваница. — Да мога да го накарам да остави и тоя тютюн, дето го кара сутрин да се дере и да кашли — още по-добре ще бъде.“

— Не ти е добре, че стоиш празен, че си без работа — каза тя. — Излез да се поразходиш. Де ходиш ти? Оттук до кафенето и от кафенето дотука. Иди по-надалеч, иди у Пенини. Дъщеря ти е, иди да я видиш. На кръщането не беше, иди барем сега. Детето ще порасне и ще земе да ти вика „дядо“, а ти още не си го виждал.

— Може да отида пък — каза Бунала. — Ще ида, днес ще гледам да ида.

— Драган, Мариина, не те ли намира снощи? Дохожда да те търси.

— Защо ме е търсил Драган?

— Дошъл един… депутатин ли го рече, какъв. Щял да сказва слово в Желязовия салон, да си отидел и ти. Че иди пък. Влез и ти между хората, иди послушай, па се върни да разправиш нещо и на нас. Ти само с онзе се събираш, със смахнатия Станча.

Нещо се надигна в гърдите на Бунала, но се въздържа.

— Затуй ме е търсил Драган а? — каза той. — Аз ще мина да видя и него. Пък може да ида и на собранието им.

Бунала тръгна вече към портата. Като излезе на улицата, видя дълга върволица селски коля и се сети, че днес беше пазар. Той се спря и внимателно се вгледа не в хората, а в конете. Бунала живееше на края на града, мястото, дето ставаше пазарят, беше наблизо. Дощя му се да види какви коне са изкарани днес за продаване. Имаше време — щеше да походи из пазаря и пак да иде у дъщеря си.

Бунала обичаше хубавите коне. С тая си слабост той, дето се казва, живя и остаря. Най-напред той започна печалбите си като къраджия на едни богати търговци-ракаджии, горноореховчени. Работата му беше да обикаля от село на село, случваше му се да пътува нощем, да минава през гори и пущинаци, често с много пари отгоре си. За такава една работа се иска човек да бъде сръчен, да има оръжие и преди всичко — хубав кон. А него време Бунала яздеше коне като лъвове. По-късно, като се позамогна, той си отвори кръчма в едно село, купи ниви в друго, в трето — отвори още една кръчма, за по-малкия си син. Сега той обикаляше тия три села, все на кон. Пак яздеше хубави коне, но беше понатежал, пък и много взе да пие, затуй приучваше конете си на своя си табихет: препънеше ли се конят и паднеше на коленете си, не ставаше, докато Бунала не слезеше от него. Ако пък сам Бунала изгубеше равновесие и се строполеше от седлото, конят се спираше като закован и Бунала можеше да откачи крака си, ако е останал в зенгията. Ако пък паднеше на земята и, както често се случваше, заспеше там, конят стоеше при него като куче и не мърдаше. Когато Бунала се отбиеше в някоя кръчма, той не връзваше коня си — той го довеждаше само до някой плет или до някой дувар и пущаше юздите му. Конят вече си оставаше там.

От една година насам Бунала остави работата на синовете си, а той дойде в града да гледа старините си. Коне вече не държеше, но за коне мислеше винаги. Цял час той ходи сега из пазаря, гледа ту тез, ту онез коне, без да забележи, че и него самия го следят любопитни очи. Селяните, пък и селянките се пообръщаха и се заглеждаха в тоя старец, който, ако се намесеше в пазарлъка и кажеше нещо за някой кон, личеше си, че разбира, пък освен туй имаше и такъв юнашки вид — приличаше на някой стар хайдутин, с големи ястъклии мустаци, или пък е бил военен, който наскоро е хвърлил униформата. Бунала се носеше стегнато: с късо палто-спенцер, като мундир, под жилетката му се подаваше бял пояс, а краката му бяха стегнати до колената с високи калцуни, като чизми.