Йордан Йовков: Помпадур

По едно време Бунала, развеселен, засмян се обърна назад.

— Гайдарко! — извика той. — Я ела тук!

Гайдарджията дойде при него.

— Ти знаеш ли Станината песен? Не я ли знаеш? Аз ще ти я кажа. Свири ти, аз ще ти пея.

И Бунала запя:

Гайдарджията клатеше глава, свиреше след Бунала и гледаше да започни песента.

— Не е тъй, чакай, не е тъй! — викаше Бунала и над самото му ухо запя: „сут-ри-на ра-но да стаа-на“…

Гайдарджията най-после докара песента, Бунала бутна калпака си назад, въздъхна от все гърди и се провикна:

— Ех, години, години!…

Той пак заразправя нещо на дяда Станча. После се обърна и доволен, че гайдарджията свиреше хубаво песента, запя наедно с него.

— Ех, години, години!

Глъчката ставаше все по-голяма. Гайдарджията повтори и потрети песента, след туй отиде да свири другаде. Оканиците с червено вино непрекъснато вървяха по масите. Бунала пак приказваше на дяда Станча. Те бяха си дали главите една до друга. Но ето че Бунала издигна гласа си, после се тегли назад, дядо Станчо също се подига. Наоколо глъчката позатихна, всички дават ухо към старците, които се бяха скарали.

— Ти ли? — вика Бунала. — Ти само магарета си яздил. Ти нищо не разбираш!

— Ти не разбираш! — отвръща дядо Станчо, но още неиздумал, Бунала му зашлеви една плесница.

Наоколо утихна още повече. Дядо Станчо стана, прибягна ситно-ситно към вратата и когато беше вече на прага, с единия крак навън, обърна се и кресна на Бунала:

— Хайдук! Ти умори Риза ефенди от Меше махале. Взе на човека имота! Умори го! Ти!

Бунала стисна бастуна си и се надигна, но зет му Панайот, който от по-рано беше дошъл, го задържа. Пък и дядо Станчо вече го нямаше на вратата. Наоколо по масите гръмна весел юнашки смях. После глъчката се засили и надигна отново. Гайдата пак засвири.

Късно вечерта Бунала тръгна за у дома си. Водеше го Панайот. Старецът беше ядосан на дяда Станча, но из пътя забрави и се развесели. Той си остана все тъй весел и когато влезе в къщи и разбра, че баба Иваница е сърдита.

— Та ти казвам, Панайоте — говореше той на зетя си. — Хубав кон. Помпадур се казва. Чудо кон. Какво ма? — обърна се той към баба Иваница. — Какво мърмориш?

— Нали нямаше да пиеш? Нали щеше да ходиш у Пенини? — каза троснато баба Иваница. — Детето й порасна, а ти още не си го видял.

— Да порасне… Нека порасне. Ще го зема и него за ръка и ще го заведа да види и то Помпадур. Да види какво нещо е кон.

— Пусти коне! Оживели са ти на сърцето тез коне!

— Я мълчи! И ти като Станча само мелиш. Аз на Станча му ударих хубав шамар.

— И туй ли направи? — извика баба Иваница. — Нека те даде сега под съд. Нека те затворят.

— Да ме затворят. Като не знай да си държи устата.

Отчаяна, баба Иваница погледна зетя си.

— Вчера Драган, Мариина, дохожда. Максус дохожда да го вика, собрание имало. И той не отишъл там, ами…

— Какво ма, какво собрание? — завика Бунала. — Аз тях ли ще слушам? Какво знаят те, какво ще ми кажат? Да додат те, че да видят Помпадура. Да видят що е кон. Добитък е, ама като го погледнеш во чите, ще разбереш колко е умен. Е-хе! Помпадур да имаше език, че той да им разправи какво знае, та да видят! То не е кон. То… като върви из улицата, сякаш не кон, а цар минава…

— Стига! Стига! — скара се баба Иваница.

— Ами, стига. Чунким не мога утре да продам хана и да взема да го купя тоя кон. И ще го направя. Ще видиш, че ще го направя!

Баба Иваница се прекръсти:

— Тоз човек е полудял! Наистина е полудял!

И да не се ядосва повече, тя излезе от стаята.

Бунала седна в къта, сложи бастуна до себе си и взе да се смее с глас.

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: екип на abc дизайн, Иван Иванов, Essme или Елина Мирчева

Публикация

Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том трети; „Български писател“, С. 1977. Под общата редакцията на Симеон Султанов.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7848]

Последна редакция: 2008-05-23 21:00:00