Клаудия Циглер: Мадам дьо Помпадур

Луиз Поасон се приближи до любовника си и Льо Норман дьо Турнем я целуна зарадван.

– Много съм щастлив, че се върнахте толкова бързо.

Мадам Поасон се усмихна и повика дъщеря си.

– Ето я и моята малка Жан.

Льо Норман се наведе към момичето, кимна му благосклонно и помилва бузката му. Жан направи реверанс, опитвайки се да скрие смущението си.

Пари дьо Монмартел се обърна смаяно към слабичкото момиче с красиво лице.

– Това ли е малката Жан? Мили Боже, когато те видях за последен път, беше едва на...

– На шест години, мосю Пари – отвърна бодро тя и не сведе глава пред пронизващия му поглед.

В очите му светна веселие. Малкото момиче явно имаше ум в главата си.

– Кълна се в Бога, малката, станала си истинска красавица! – изгърмя въодушевено Пари Дюверни.

– Наследила е красотата на майка си – подхвърли държавният секретар Льо Блан и се извърна леко към мадам Поасон, която му се усмихна кокетно.

Откъм вратата се чу ликуващ вик и всички се обърнаха стреснато.

– Жан?

На прага застана петгодишно момче със святкащи очи. Въпреки че косите и веждите му бяха по-тъмни, приликата между брата и сестрата си личеше съвсем ясно.

– Абел?

– Жан! Наистина си ти! – извика въодушевено момчето.

Децата се прегърнаха и се засмяха зарадвано. Не се бяха виждали почти две години. Жан засия.

Пари дьо Монмартел си взе нова щипка емфие и измери момичето с внимателен поглед. Само за миг Жан се бе преобразила. Смущението ѝ изчезна, очите ѝ пламтяха, смехът ѝ прозвуча звънко и тя отметна глава назад.

Замислен, без да сваля поглед от Жан, Пари дьо Монмартел смръкна от емфието.

– Надявам се, ще останете за вечеря, господа? – прекъсна мислите му мадам Поасон и погледна очаквателно гостите.

Жан се взираше с невярващ поглед в дългата маса, отрупана с блестящо сребро и бял порцелан. Намираха се в трапезарията на къщата. Два големи полилея, отрупани със свещи, заливаха просторното помещение с топла златна светлина, а от поднесените ястия се носеха аромати, от които ѝ се завиваше свят. За вечеря имаше печени гълъби, пъстърва в бяло вино, крехко сърнешко филе с меден сос, яйца в телешки бульон и разни видове зеленчуци.

Жан ядеше и поглеждаше крадешком към мъжете. Как само я огледа мосю Пари дьо Монмартел! Сякаш искаше да прочете мислите ѝ.

Брат ѝ Абел седеше срещу нея. Щастлив, че отново са заедно, той я ритна силно под масата и тя едва не падна от стола. Хлапето се засмя тържествуващо и забели очи, когато мъжете заговориха за сделки и до децата стигнаха думи като "заеми" и "дивиденти". Жан се усмихна. Поне Абел не се бе променил. Забеляза, че е изпуснала салфетката си, и се наведе да я вдигне.

– Да се върнем за малко към херцог д'Амбоаз – предложи в същия миг Пари дьо Монмартел. – По мое мнение е редно да го отървем от жалкото му положение.

Пари Дюверни, набързо погълнал няколко гълъба, две порции яйца и голямо парче сърнешко филе, го изгледа със съмнение.

– Това би означавало да му заемем повече от двеста хиляди ливри.

Льо Норман дьо Турнем помилва ръката на любовницата си. Мадам Поасон се усмихна.

Жан се изчерви и хвърли бърз поглед към Льо Блан. Докато вдигаше салфетката си от пода, тя видя как кракът на държавния секретар нежно се плъзна по глезена на майка ѝ, а ръката му помилва бедрото ѝ. А тя не само не му се скара за нахалството, ами и отговори на закачките му, като на свой ред плъзна стъпало по крака му и помилва ръката му. Смутена, Жан сведе поглед към чинията си.

Пари дьо Монмартел отпи глътка вино и се обърна към брат си.

– Двеста хиляди ливри са смешна сума, срещу която ще се сдобием с верен човек във "Версай". Той ще ни дължи услуга, нали разбираш?

– Прав си, естествено – промърмори Пари Дюверни. – Ще отидеш ли утре в Двора?

Пари дьо Монмартел кимна.

– Щом сте били толкова пъти във "Версай", сигурно сте виждали краля? – попита със святкащи очи Абел.

Пари дьо Монмартел се усмихна.

– Да, моето момче, няколко пъти.

– А той говори ли с вас? – продължи с въпросите Абел.

– О, разменихме само няколко думи – призна придворният банкер. – Обикновено кралят говори с министрите си, а те говорят с мен.

Само няколко думи! Абел изглеждаше много разочарован.

За да помогне на Дьо Монмартел, Льо Блан се обърна към двете деца.

– Само най-високопоставените благородници имат право да служат на краля и да разговарят с него – обясни той с бащински тон. – Когато кралят благоволи да каже няколко думи на гражданин, това е високо, много високо отличие.