Клаудия Циглер: Мадам дьо Помпадур

– Не може повече – усмихна се съжалително той на майка ѝ. – Въпреки че момичето е доста слабо – добави немилостиво и огледа талията на Жан, сякаш имаше пред себе си цяла бъчва.

– Досега беше в манастир, а монахините не мислят за тези неща – въздъхна мадам Поасон.

– Безотговорно! – Майсторът поклати глава. – Е, корсетът ще си свърши работата. Тя е още млада. Не забравяйте три пъти на ден да я стягате и внимавайте да не го сваля нощем.

Жан с мъка си поемаше въздух. Изгледа го невярващо и се помоли да не е чула правилно. Ала се оказа, че ѝ предстои да носи ужасния корсет по цял ден и цяла нощ и да го сваля само когато се мие. Желязна шина, широка един пръст, пристягаше талията ѝ. Майка ѝ иначе не се отличаваше с особено строги принципи, ала в случая остана неумолима.

– Само началото е болезнено. А щом станеш млада дама, ще имаш тънка талия като моята – и тя самодоволно помилва крехкия си кръст, който замайваше главите на мъжете.

Жан страдаше от силни болки в израненото си тяло и тази перспектива не я утеши особено. И днес, скрита на тавана, тя огледа с въздишка грозните синьо-виолетови петна по талията си, докато Франсоаз пробваше корсета ѝ пред старо огледало.

– Ех, ако и аз си имах такъв... – въздъхна тя и в гласа ѝ звънна копнеж.

– С радост бих ти го подарила, повярвай ми – отвърна с мрачно изражение Жан. Все по-трудно понасяше този инструмент за мъчение.

Франсоаз кимна примирено и обърна гръб на огледалото.

– Донесох нещо сладичко – съобщи тя и извади от джоба на полата си тайно измъкнатите от кухнята две доста смачкани ябълкови пастички, увити в салфетка.

Жан грабна едната и я захапа. Сърцето ѝ тръпнеше от радостно очакване, защото Франсоаз винаги ѝ разказваше по някоя страшна история – например как изтезавали някакъв нещастник на Гревския площад или как отсекли главата на престъпник. Събрала се огромна тълпа, разказа ѝ последния път Франсоаз. Самата тя попаднала там благодарение на голямата си сестра. Жан изслуша с огромно вълнение подробното описание на обезглавяването. Франсоаз беше останала особено възхитена от одеждите на палача.

Още по-интересни клюки приятелката ѝ чуваше от другите слуги.

– Мари имала връзка и с Антоан, и с Лемартин, представяш ли си? Двамата, естествено, не знаят нищо един за друг – подхвана Франсоаз и се настани на пода до Жан, за да си изяде пастичката.

Мари беше прислужницата с розовите бузки.

– Със секретаря и с кочияша едновременно? – учуди се Жан.

– Да, и с двамата! – Франсоаз се ухили доволно. Очевидно се наслаждаваше на смайването ѝ. – Но ти не би трябвало да се учудваш толкова. Твоята майка също има любовници, въпреки че е омъжена – заяви тя и строго добави: – Впрочем сестра ми твърди, че това е смъртен грях!

– Майка ми няма любовници – отговори с достойнство Жан, макар да знаеше, че Франсоаз е права.

– Има, разбира се – възрази спокойно Франсоаз и се наведе към нея с тайнствена физиономия. – И знаеш ли какво? – Очите ѝ светнаха съзаклятнически. – Сестра ми казва, че баща ти изобщо не бил... – тя млъкна и поклати глава. – О, не, по-добре да си мълча...

Франсоаз отлично знаеше как да я измъчва!

– Веднага ми кажи какво си научила! – заповяда нетърпеливо Жан. – Какво за баща ми?

– Наистина ли искаш да знаеш? – Франсоаз я погледна със съмнение и отхапа голямо парче сладкиш.

Жан кимна решително. Приятелката ѝ преглътна хапката, избърса си устата и едва тогава се наведе отново към нея.

– Добре, щом толкова настояваш. Сестра ми казва, че баща ти изобщо не ти е истински баща. Ти си дъщеря на мосю Льо Норман дьо Турнем! – В гласа ѝ прозвуча триумф.

– Това не е вярно! – избухна възмутено Жан.

– О, вярно е – кимна убедено Франсоаз. – Ти си родена през декември, а кочияшът Антоан разправя, че майка ти започнала да идва тук една година преди раждането ти. Затова господинът плаща за уроците ти и за всичко останало.

Жан се ядоса още повече.

– Лъжеш! – изкрещя тя, грабна корсета си, скочи и се втурна към вратата. В очите ѝ пареха горчиви сълзи.

Беше почти сигурна, че Франсоаз само си придава важност, но казаното от нея се загнезди дълбоко в сърцето ѝ и не ѝ даваше мира. Дали и Абел не ѝ е истински брат?

От този ден нататък Жан започна тайно да се взира в лицето на Шарл льо Норман дьо Турнем и да го сравнява със своето. Не откри особени прилики, ала нямаше как да отрече колко много усилия полага той, за да ѝ осигури добър живот и добро образование. Той прави обаче същото и за Абел, опитваше се да се успокои Жан и упорито гонеше мисълта, че Франсоаз вероятно е казала истината. Въпреки това живееше с чувството, че е лишена от корените си.