Клаудия Циглер - Мадам дьо Помпадур

Момчето приглади назад непокорните къдрици на блестящата си черна коса и гордо огледа сребърните токи на новите си обувки. После въздъхна недоволно и стисна здраво куфарчето с виолата.

Небето над главата му все повече потъмняваше. Сигурно скоро ще завали и двамата ще се приберат вкъщи мокри до кости. Най-сетне огромната врата на операта се отвори. Появи се Жан в скромна светлосиня рокля.

– Най-после! – извика обвинително Абел.

Жан се направи, че не го е чула, хвана го под ръка и затананика някаква мелодия.

– Хайде да танцуваме! – извика весело тя и изпълни пред смаяния Абел няколко сложни стъпки. Врътна се наляво, после надясно, увлече Абел след себе си и го завъртя.

Минаващият търговец на зеленчуци очевидно хареса танца, защото спря да ги погледа.

– Ти си луда! – извика сърдито Абел. – Какво ти става?

Жан го завъртя още веднъж, спря и го изгледа тържествуващо.

– Аз мога, разбираш ли, мога!

Абел не разбра нищо.

– Цели шест години учих при мосю Гибоде и днес за първи път не чух укори. Вече мога да танцувам менует.

– Де да можех и аз да кажа същото за виолата... – въздъхна съкрушено Абел.

Още двама мъже спряха до търговеца на зеленчуци и ги зяпнаха с интерес. Братът и сестрата наистина бяха забележително красиви.

Абел дръпна Жан и двамата забързаха по улицата.

– Да побързаме и да се приберем у дома, преди да завали – момчето хвърли сърдит поглед към мрачното небе.

Завиха и тръгнаха по тясна улица, пълна с най-различни магазини. Излязоха на оживен площад. Търговците гръмогласно хвалеха стоката си. Пъстрите щандове се огъваха под тежестта на пресни салати и зелки, сочни дини и пъпеши, портокали и лимони, планини от моркови, алабаш и репички. Млади пилета и снежнобели гъски се продаваха в дървени кафези, а малко по-нататък предлагаха пушена скумрия и прясно уловена риба от Сена.

В този миг от другия край на площада се чу крясък. Възрастна жена, облечена в дрипи, куцукаше, опирайки се на дебела тояга, и викаше възбудено. Очевидно се бе случило нещо извънредно. Старицата задърпа търговеца на дини за ръкава и продължи да обяснява нещо, но поради всеобщата бъркотия Абел и Жан не можаха да чуят думите ѝ.

Продавачът – мъж с огромно шкембе и потно, силно зачервено лице – тъкмо подреждаше нов товар дини на щанда си. Спря работа и смаяно зяпна старицата. В това време на земята падна диня и се пръсна на парчета, но той изобщо не ѝ обърна внимание. След като се отърси от смайването си, мъжът се обърна към съседната сергия и каза нещо.

Хората наблизо се развикаха възбудено. Една жена закрещя истерично и се втурна в посоката, откъдето дойде дрипавата старица.

Тълпата се раздвижи и се люшна след жената. Настана бъркотия. Повечето търговци изоставиха стоката си и затичаха към ъгъла. Няколко сергии бяха преобърнати, зеленчуците и плодовете се разпиляха по земята. Десетки яйца се изпочупиха. Търговецът на птици не успя да спаси кафезите – повечето паднаха от количката му, няколко вратички се отвориха и възмутено крякащите кокошки и патици се освободиха от затвора си.

Абел успя да се добере до търговец на подправки, който с голяма бързина събираше стоката си в кожена торба, и го дръпна за ръкава.

– Какво става? Къде отиват всички тези хора?

– Кралят! – извика задъхано търговецът и се обърна към момчето, макар и само за миг. – Минава процесия с краля!

– Кралят е излязъл на улицата? – попита невярващо Жан, но търговецът вече тичаше след тълпата.

– Да идем да го видим! – извика въодушевено Абел и я повлече след себе си.

Двамата затичаха по улицата. Много скоро видяха флаговете с кралската лилия на Бурбоните да се развяват над главите на хората и чуха тържествени сигнали на тромпети и барабани.

Възбудени както никога досега, Жан и Абел се опитаха да се промушат по-напред. За един кратък миг и двамата успяха да зърнат празничното шествие.

Гледката ги зашемети. Херолди и пажове вървяха най-отпред, развяваха знамена и свиреха на тромпети. Следваше ги кралският полк – униформите на офицерите блестяха, а сабите заслепяваха очите. После минаха духовници, понесли огромни разпятия. След тях яздеха придворни, облечени в скъпи дрехи.

– Гледай натам, натам, ето го и краля! – изрева Абел в ухото на Жан.

Всички погледи се устремиха в указаната посока. Тежката, украсена със злато носилка на Луи XV наближаваше.

Над тълпата се понесе възхитен шепот. Хората се притиснаха напред, за да виждат по-добре. Повечето бяха по-високи от Жан и Абел и бързо им закриха гледката.