Клаудия Циглер - Мадам дьо Помпадур

И днес името Помпадур се асоциира много тясно с тази епоха. В унищожителните оценки на съвременниците четем, че маркизата е била жадна за пари и власт, че именно тя е отговорна за поражението в Седемгодишната война и упадъка на Франция, защото е инициирала съюза с Австрия.

На този фон не е трудно да се разбере защо памфлетистите и мемоаристите продължават да я заклеймяват и след смъртта ѝ. В годините преди и след революцията излизат голям брой биографии, фалшифицирани мемоари и писма, които затвърждават отрицателния образ на маркиза Дьо Помпадур.

Биографията на братята Жюл и Едмон дьо Гонкур, публикувана през 1881 г., окончателно превръща маркизата във властолюбива жена, тласкана от егоистична амбиция, злоупотребила с позицията и влиянието си. Единственото признание на биографите е, че дамата е обичала изящните изкуства и ги е подкрепяла през целия си живот в Двора.

След двайсет години (през 1902) Пиер дьо Нолак за първи път публикува биография със съвсем друг, почти изцяло положителен заряд. Появяват се и други добри книги за маркизата, но образът, създаден от братя Гонкур, до такава степен се е наложил в общественото съзнание, че се запазва до наши дни. Да не забравяме, че през 1998 г. книгата е отново публикувана в Германия и оттогава много писатели са възприели гледната ѝ точка.

Отрицателният образ на мадам Дьо Помпадур винаги се свързва с описанието на слаб, скучаещ крал, който в търсене на все нови и нови развлечения занемарява държавните дела и позволява на метресата да разгърне фаталното си влияние върху съдбините на страната. Този образ на краля е изцяло фалшив и е отдавна оборен. Би трябвало заедно с него да се промени и представата за маркизата. Според френския историк Мишел Антоан Луи XV "заедно с Анри IV е най-интелигентният сред Бурбоните". Умен, всестранно образован, често връхлитан от пристъпи на меланхолия, той е пословичен със своята работоспособност и напълно е осъзнавал отговорността си като крал. За разлика от прадядо си Луи XIV той е затворен и интровертен, обича да се оттегля в личната си сфера, но винаги знае как да наложи авторитета си. Абсолютистката система не позволява на никого, дори на маркиза Дьо Помпадур, да има реална власт редом с монарха. Същинското влияние на Жан е, че поради близостта ѝ до краля тя има възможност да издейства привилегии и служби за определени лица.

Второто невярно твърдение на биографите е обвинението в прахосничество. Те описват маркизата като жадна за пари и забавления, една от основните виновници за фалита на Франция. Днес обаче се знае, че маркиза Дьо Помпадур е получавала твърде малко пари от краля. В записките за приходите и разходите на държавната каса са открити точните суми, с които е разполагала маркизата. Освен специалните подаръци, тя е получавала редовно издръжка за покриване на ежедневните си разходи. От 1745 до 1749 г. сумата се увеличава постоянно, а към края на Войната за австрийското наследство започва да намалява. Приема се, че причината е тежкото положение на държавната хазна, защото горе-долу по същото време, към 1750 г., маркизата закрива и своя театър във "Версай". Това означава, че тя не е разполагала с неограничени средства, не е харчела пари на воля, не ги е раздавала на приближените си. Напротив, тя е покривала разходите си от собствените си доходи и имоти, случвало се е даже да продава скъпоценностите си, когато е имала нужда от пари в брой. Рангът и позицията ѝ в Двора са я принуждавали да се представя по подобаващ начин. В тогавашната обществена йерархия високопоставените са имали задължението да демонстрират позицията си с високи разходи и разкош. Затова и маркизата, подобно на повечето придворни, е оставила след себе си дългове.

Но да се върнем към романа – в голямата си част "Мадам Дьо Помпадур" е фикция и това е естествено. Въпреки това много от описаните събития са се случили в действителност точно по този начин. Повечето лица – графиня Д'Естрад, граф Д'Аржансон, граф Дьо Морпа, херцог Дьо Ришельо и много други – са исторически личности. Измислени са принцеса Дьо Роан, въпреки че е съществувала придворна дама с такова име, и графиня Дьо Шеврьоз. Камериерките Софи и Валери също са измислени, факт е обаче, че през 1746 г. маркиза Дьо Помпадур е пострадала от недискретността на камериерка.

Фигурата на циганката възникна с помощта на гадателката мадам Льобон, която според разкази на съвременници предсказала на малкото момиче, че един ден ще стане метреса на краля. За благодарност маркизата я споменава в завещанието си.