Мишел Фейбър - Аленото цвете и бялото

Отговорности, отговорности. Да се наспива достатъчно, да не забравя да си сресва косата, да се мие след всеки мъж — това са нещата, които в никакъв случай не бива да пренебрегва сега. В сравнение с тегобите, които навремето бе споделяла с останалите роби, не е кой знае колко лошо. Що се отнася до работата… е, поне не е толкова мръсно като във фабриката, нито толкова опасно, нито толкова досадно. Пожертвала е безсмъртната си душа, но в замяна е получила правото да спи до късно в делничен ден и да става от леглото, когато й изнася.

Каролайн стои край прозореца и наблюдава Нели Грифитс и старата госпожа Мълвани, които бързат надолу по улицата към фабриката за конфитюри. Горките дрипави грозотии — прекарват всеки ден, като се блъскат в убийствена жега за някакви мизерни грошове, и после се прибират у дома при пияните си мъже, които ги пребиват всяка вечер. И на това му викат да си „почтен“, а Каролайн е „пропаднала“! Че за какво Бог ни е дал това между краката, ако не за да спаси жените от робски труд?

Има все пак нещо дребно, за което Каролайн завижда на тези жени, от което винаги я пробожда лека тъга. И Нели, и госпожа Мълвани имат деца, а Каролайн също имаше дете някога, но го загуби, и сега никога няма да може да има друго. При това детето й не беше някакво незаконно нещастниче — родено беше в брак, в щастлив брак по любов, в едно малко, красиво селце в Северен Йоркшир — все неща, които вече отдавна не съществуват в живота на Каролайн. Сигурно от съсипаните й вътрешности така или иначе не може да се пръкне ново бебе, и цялото това плакнене с разтвор на цинков сулфат е безсмислено като молитва.

Сега детето й щеше да бъде на осем години, ако бе оцеляло — а то може би щеше да е живо, ако тя си беше останала на село, в Грасингтън. Вместо това наскоро овдовялата Каролайн реши да отведе сина си в Лондон, защото реши, че в най-близкия град, Скиптън, няма прилична работа за жена без особено образование, а пък не можеше да понесе мисълта, че ще живее от подаянията на свекърва си.

И тъй, Каролайн и синът й се качиха на влака и потеглиха заедно към нов живот. Вместо да отидат в Лийдс или Манчестър, които тя с основание считаше за опасни места, Каролайн купи билети за столицата на цивилизования свят. От вътрешната страна на малката си шапчица на провинциалистка беше забола с карфици осем паунда — значителна сума, достатъчна да им осигури храна и подслон в продължение на много месеци. Мисълта за тези пари би трябвало да я успокоява, но вместо това през целия път до Лондон я измъчваше главоболие, като че ли солидната стойност на тези банкноти й тежеше и огъваше шията й. Искаше й се да изхарчи цялото това малко богатство сега, наведнъж, за да не рискува да го загуби.

Само дни след пристигането й в метрополията тя намери разрешение на този проблем. В една прочута моделиерска фирма бяха толкова впечатлени от добрите й маниери, че й възложиха да изработва надомно мъжки жилетки и панталони. Фирмата щеше да й осигурява необходимите материали, но изискваше тя да остави пет паунда като депозит. Когато Каролайн се осмели да отбележи, че пет паунда са прекалено голяма сума, човекът, който я назначаваше, се съгласи с нея, но отбеляза, че не я е определил той. Несъмнено неговият шеф, директорът на фирмата, е бил разочарован от непочтеното поведение на хора, които е назначавал, когато е бил по-лековерен; крадели цели ярдове от най-скъпите платове, а после ги продавали по уличните пазари, и скъпите материи свършвали във вид на парцали по гърбовете на уличните хлапета. Отрезвяваща картина за всеки щедър и доверчив търговец — нима Каролайн не би се съгласила?

Каролайн действително се съгласи тогава — нали беше почтена жена, а момчето й не беше някакво улично хлапе, и се считаше за обитателка на същия този свят, на който нейният работодател се опитваше да придаде сигурност. Така че даде петте паунда и започна своята кариера като шивачка на панталони и мъжки жилетки.

Оказа се, че работата не е прекалено трудна и (поне според нея) добре платена. През някои седмици успяваше да припечели по шест шилинга, че и повече, макар че от тях се изваждаха цените на памука за подплънки, на въглищата за ютията, и на свещите. Тя никога не пестеше прекалено свещите, твърдо решена да не става като онези полуслепи шивачки, присвиващи очи над ръкоделието си в полумрака край прозореца; жалеше шивачките, възпети от Томас Худ в „Песен на ризата“, но както един почтен собственик на магазинче жали дрипавия амбулантен търговец. Макар и да съзнаваше болезнено, че общественото й положение се е понижило рязко, тя не бе недоволна; и тя, и момчето разполагаха с достатъчно храна, квартирата им в Чити Стрийт беше чиста и спретната, и Каролайн, понеже нямаше вече съпруг, можеше да решава сама как най-разумно да харчи парите си.