Мишел Фейбър - Аленото цвете и бялото

Възползвайте се от възможността да запечатате картината в паметта си: мизерно малкото пространство, издутите от влагата дъски на пода, тавана, почернял от пламъка на свещите, миризмата на восък, сперма и пот. Трябва да запазите спомена ясен в съзнанието си, инак ще забравите много лесно всичко това, когато се издигнете и се озовете в стаи, които ухаят на смесица от различни парфюми, печено агнешко и пури; големи стаи с високи тавани, пищни като десените по тапетите, с които са облицовани. Вслушайте се в едва доловимото, плахо подраскване зад парапетите, в тихото изхлипване, примесено със смях, което съпровожда сънищата на Каролайн…

Ужасяващ трясък и скърцане — на нещо огромно, от метал и дърво, което се сблъсква с камък — прекъсва съня на Каролайн. Тя скача уплашено от леглото, в бързината чаршафите се отмятат нагоре във въздуха като пърхащи криле. Истеричното скърцане продължава още няколко секунди, и е последвано от не толкова плашещи звуци — цвилене и човешки ругатни.

Каролайн вече е застанала на прозореца, както и всички останали обитатели на Чърч Лейн. Тя се взира, присвила очи, в сумрака, едновременно объркана и възбудена, опитва се да види последиците от злополуката. Точно пред къщата, в която живее тя, няма нищо, но малко по-надолу по улицата, близо до осветения от фенера ъгъл, се търкалят останките от наемен файтон, все още потръпващи и пропукващи, докато файтонджията реже юздите, за да освободи подплашения си кон.

Мракът и разстоянието й пречат да вижда ясно. Иска й се да се приведе по-напред през прозореца, но пристъпите на ледения вятър я връщат обратно в стаята. Тя започва да търси опипом дрехите си, сред разпилените завивки и чаршафи, под леглото; навсякъде, където може да ги е сритал последният клиент. (Наистина има нужда от очила, но така и няма да успее да си купи — от време на време намира някой чифт на уличните пазари и ги пробва, но проблемът не е само в това, че стъклата са надраскани — никога не може да открие подходящи).

Докато успее да се върне на прозореца, напълно облечена и разбудена, събитията са се развили удивително бързо. Няколко полицаи обикалят останките от файтона с фенери в ръце. Товарят на една каруца някакъв голям чувал — а може би човешко тяло? Файтонджията отказва на поканите да се качи и той в каруцата; вместо това се върти около останките от файтона си, подръпва го оттук-оттам, сякаш да провери какво още може да се разпадне. Конят, който вече се е успокоил, души задниците на двете кобили, впрегнати в колата на полицаите.

Само след минути, когато бледото слънце започва да се издига над Сейнт Джайлс, всичко, което е можело да се свърши, е свършено. Живите и мъртвите се подрусват в каруцата, която ги откарва нанякъде, останал е само разнебитеният файтон. Отвсякъде стърчат строшени спици и късчета прозоречно стъкло — файтонът е неподвижен като статуя.

Така, като надничате над рамото на Каролайн, вие може би си мислите, че няма какво повече да се гледа, но тя стои там застинала, като хипнотизирана, подпряла лакти на перваза на прозореца. Раменете й са напълно неподвижни. Но вече не гледа към сцената на катастрофата — очите й са насочени към фасадите на къщите от другата страна на улицата.

Там, по всички прозорци, се виждат детски лица. Безмълвни детски лица в рамките на прозорците — сами или на групички, като мърляви сладкарски експонати на витрината на затворен магазин. Всички те гледат надолу към останките от файтона и чакат. После, едновременно, като че ли са постигнали общо съгласие точно колко секунди трябва да изчакат, след като файтонджията се изгуби зад ъгъла, малките бледи личица изчезват.

Долу, на улицата, крилата на една врата се разтварят със замах и две хлапета се измъкват навън бързо, като плъхове. Едното носи обувките на баща си, облечено е само в парцалив панталон до коляното, и с някакъв шал. Другото е босо, по нощница, с палто отгоре. Кожата на ръцете и краката им е кафява и груба като на кучешки лапи. Детските им физиономии са погрознели от постоянните побоища.

Трябват им тленните останки на файтона и те не се колебаят нито за миг — връхлитат осакатеното возило с момчешки ентусиазъм. Малките им ръчички изтръгват спиците от натрошените колелета и ги ползват като лостове и длета. Откъртват се метални обкови и прагове; лампите и дръжките на вратите се дърпат, блъскат и чупят.

От мръсните входове се появяват още деца, готови да припечелят своя дял. Тези, които имат ръкави, спират за миг, за да ги запретнат, тези, които нямат, се залавят незабавно за работа. Независимо от силата на ръцете и набръчканите им челца, нито едно от тях не е на повече от осем-девет години — защото единствено най-малките деца могат да свършат работата по разглобяването на файтона, макар всеки що-годе здрав обитател на Чърч Лейн вече да е буден. Останалите или вече са пияни, или се готвят за дълъг работен ден, който може да ги отведе и много далеч оттук.