Мишел Фейбър - Аленото цвете и бялото

Скоро файтонът е обсаден отвсякъде от Недостойни бедни и всеки от тях се старае с всички сили да докопа някаква част, която струва пари. Почти всичко по него струва пари, защото возилото по принцип е създадено за членове на каста, която е много степени над тяхната. Построен е от ценни суровини като желязо, месинг, хубаво сухо дърво, кожа, стъкло, филц, метални жици и въжета. Дори пълнежът на седалките може да се използва, за да се натъпче възглавница — далеч по-хубава от навит чувал за картофи. Без да проронят и дума, с помощта на всякакви подръчни средства, или въоръжени само с обувки, децата чукат, скубят, режат и ритат; звуците отекват сухо в мразовития въздух, а скелетът на файтона потръпва върху калдъръма.

Знаят, че не разполагат с много време, но то се оказва дори по-кратко, отколкото са очаквали. Не повече от петнайсет минути са изминали, откакто първите две хлапета връхлетяха върху разбития файтон, когато тежката каруца на една пивоварна, теглена от два коня, се появява иззад ъгъла и се насочва с громолене към местопроизшествието. В нея се возят файтонджията и други трима мускулести мъжаги.

Повечето от децата моментално потъват във входовете на къщите, награбили отломките в ръце; по-нахалните упорстват още няколко секунди, докато гневни викове: „Разкарайте се!“ и „Крадци!“ ги принуждават да си плюят на петите. Когато каруцата спира пред останките на файтона, Чърч Лейн отново е празна, фасадите на къщите мълчат невинно, потънали в сенки, а прозорците са отрупани с лица.

Четиримата мъже слизат от каруцата и тръгват бавно към файтона — заобикалят го, едните в посока на часовниковата стрелка, другите обратно. Издуват мускулите на масивните си ръце, изпъват месестите си рамене. После, по сигнал на файтонджията, всеки от тях хваща един от ъглите на разбития файтон, изпъшкват в хор, повдигат го и го тръсват върху каруцата. Поставят го криво-ляво изправен — две от колелетата вече са изчезнали.

Никой не си губи времето да прибира дребни части. Файтонджията шибва коня, той изпръхтява, от ноздрите му струи топла пара, тримата помагачи скачат обратно в каруцата и се хващат здраво за останките на файтона. Файтонджията спира само за миг, колкото да размаха свития си юмрук към накацалите по прозорците мародери, изкрещява: „Това тук беше целият ми живот!“ и изчезва заедно с останалите мъже и каруцата.

Мелодраматичният му жест не впечатлява никого. За хората от Чърч Лейн той е късметлия — оживял е, значи трябва да бъде благодарен и за това. Защото, когато каруцата потегля с трополене, се вижда, че на мястото на файтона, в улеите между паветата, се вият струи тъмна кръв, образуват странни шарки, подобни на виещ се ален плевел.

От мястото, на което стоите, можете да видите как раменете на Каролайн потръпват от отвращение, тя се страхува от кръв, открай време е така. За миг изглежда, че ще се откъсне най-сетне от прозореца, но тя само се потърсва силно, за да прогони настръхването, и отново се привежда напред.

Каруцата е изчезнала. Тук-там се отварят врати и на улицата се появяват човешки фигури. Това вече не са деца, а зрели хора — тоест закоравели личности, надхвърлили десетгодишна възраст. Тези, които могат да си позволят да се пошляят — разлепвачът на афиши, миячът, както и човекът, който продава хартиени вятърни въртележки — спират, за да огледат локвите кръв. Другите ги подминават припряно, увивайки шалове около дръгливите си вратове, и дъвчат твърдите корички, които са получили за закуска. За тези, които работят във фабрики и шивачници, закъснението е равносилно на незабавно уволнение; а другите, които ще търсят „каква да е“ работа за деня, няма да могат да кажат „както и да е“, когато работодателят избере един от петдесет, а на останалите каже да си вървят.

Каролайн отново чувства, че я побиват тръпки — този път причината е далечен спомен. Някога и тя е била робиня като тези долу, бързала е всяка сутрин да излезе в бели зори, а всяка вечер е плакала от изтощение. До ден-днешен, всеки път, когато е прекалила с пиенето и спи много дълбоко, останки от жестокия навик я карат да се буди по времето, когато е трябвало да потегля за фабриката. Тревожна, още в просъница, тя скача от леглото и стъпва на голия под, както правеше винаги преди. Едва когато се домъква до стола, на който трябва да е метната памучната й престилка, си спомня коя е и каква е станала, и пропълзява обратно в топлото легло.

Само че днес злополуката я е разбудила дотолкова, че няма смисъл да се опитва да заспи отново. Може да опита да дремне следобеда — всъщност, трябва да поспи тогава, за да не рискува да заспи довечера до някой хъркащ идиот. Обикновеното чукане е едно, но допуснеш ли някой мъж да преспи при теб, работата е съвсем друга — веднага решава, че може да се нанесе с все парцалите си.