Мишел Фейбър - Аленото цвете и бялото

Сега, пет години по-късно, докато се щура сънливо из стаята, Каролайн ритва неволно порцелановия леген и се сеща, че трябва да изчисти. Прелива застоялата противозачатъчна тиня в нощното гърне, наблюдавайки как възможните зародиши на потомството на друг мъж се смесват с урина. Повдига гърнето на перваза на прозореца и повдига нагоре стъклото. Този път не се чува пукот на лед. Няма и вятър. Иска й се да лисне съдържанието на гърнето направо навън, но отскоро тук се навърта санитарният инспектор и напомня постоянно на всички, че живеят в деветнайсети век, а не в осемнайсети. Чуват се и заплахи за насилствено изхвърляне от квартирите. Чърч Лейн е пълна с ирландски католици — злобни клюкари до един — и Каролайн не би искала да я нарочат, че освен всичко останало разпространява и холера.

Затова навежда гърнето бавно напред и изпразва дискретно съдържанието му, което се стича в тънка струйка надолу по тухлите. Проблемът ще се реши по един или друг начин — или слънцето ще изсуши фасадата, или ще навали нов сняг, и ще я почисти.

Каролайн е гладна — остър глад присвива стомаха й, въпреки че обикновено става от леглото доста по-късно. Отдавна е установила, че станеш ли много рано, умираш от глад; ако поспиш още малко, ти минава, а сетне пак огладняваш. Сигурно нуждите и желанията идват на приливи и отливи, докато спиш, тропат на вратата на съзнанието и настояват да бъдат задоволени, после подвиват опашка и си тръгват за кратко. Мъжът й все й казваше, че много мисли. Ако беше получила по-добро образование, то сигурно по-скоро щеше да й навреди, отколкото да помогне.

Червата й издават звуци, подобни на квиченето на малко прасенце. Тя се разсмива и решава да изненада Епи — ще го посети рано-рано в „Мамината кухня“. Това гарантира усмивка на грозното му лице, а на нейния стомах — парче пай.

На студената дневна светлина дрехите, които навлече набързо, за да види катастрофата, не изглеждат задоволително. Груби ръце са мачкали плата, мръсни обувки са настъпвали подгъвите, виждат се дори капчици кръв от раничките по краката на Лио, бояджията. Каролайн смъква всичко и започва да навлича една рокля на сини и сиви райета с огромни фусти и тесен черен корсаж, която измъква от гардероба.

За Каролайн обличането е значително по-лесна работа, отколкото за повечето жени, с които ще се запознаете по-нататък в тази история. Направила е малки, хитри изменения навсякъде по дрехите си. Мястото на копчетата е променено, независимо от модата — и те са разположени така, че сама да може да стига до тях. Всеки по-горен слой дрехи има някаква пролука, през която може да стигне лесно до по-долния. (Виждате ли? Шивашките й умения са намерили приложение в крайна сметка!).

Тя отделя малко повече внимание на лицето и косата си. Оглежда ги внимателно в малкото ръчно огледалце, окачено за дръжката на стената. Изглежда сносно за двайсет и деветте си години. Няколко избледнели белега по челото и брадичката. Един почернял зъб, който изобщо не боли — най-добре просто да не го бута. Бялото на очите й е малко зачервено, но самите очи са големи и добродушни, като на куче с добър господар. Устните са прилични, веждите — като на всички останали. И, разбира се, пищната плетеница на косите й. Разресва с телена четка бретона и го бухва над челото, наглася го да пада малко над очите с опакото на ръката си. Прекалено нетърпелива и гладна е, за да среши останалата коса — просто я навива на кок и я забучва с фуркети на главата си, после покрива всичко с тъмносиня шапка. Трябва да се напудри и начерви — не за да прикрива старост, грозота или упадък на плътта, защото нито едно от тези неща не я е сполетяло още, а за да пооживи малко лицето си, бледо, тъй като слънцето не го вижда почти никога. Последното прави по-скоро за себе си, а не за клиентите.

Наглася шала на раменете си, оглажда предната част на роклята и съзнава, че прилича на заможна жена — никога не би могла да изглежда така, ако бе продължила да робува в шапкарската работилница, страдайки, за да запази добродетелта си. Разбира се, една истинска лейди не би могла да закопчае за пет минути и жартиерите си, камо ли пък да се облече без помощта на прислужница. Каролайн знае отлично, че тя е само евтина имитация, но в пристъп на нахалство решава, че за имитация е доста добра — особено като се има предвид колко малко усилия полага за тази цел.

Измъква се от стаята — като красива пеперуда, излитаща от какавидата изсъхнала слуз. Последвайте я дискретно. Но имайте предвид, че засега не ви предстои интересно посещение. Проявете още малко търпение. Всички свещи, запалени снощи на площадката и надолу по стълбите, са изгорели. Нови няма да бъдат запалени до следобеда, когато момичетата започват да водят клиенти, така че нищо не осветява пътя на Каролайн надолу. На площадката пада малко светлинка през вратата на нейната стая — оставила я е отворена, за да разпредели по-равномерно миризмите, които се носят из къщата. Но стълбите, които се вият като спирала надолу в потискащо тясното пространство, оставено за стълбище, са потънали в тъмнина. Каролайн често си е казвала, че тази задушаваща спирала всъщност не се различава по нищо от комин. Може някой ден, тъкмо когато тя слиза надолу, най-долният етаж да се запали и тогава стълбището ще засмуче дима и пламъка точно като комин — останалата част от къщата ще остане недокосната, а тя самата, заедно с тъмната спирала на стълбите, ще се превърнат в сажди и ще изхвърчат през комина сред пушек и дим! И сигурно ще се намери някой да каже „По-добре без тях“.