Мишел Фейбър - Аленото цвете и бялото

Изисканото общество е обгърнато от топлина, обляно от светлината на газени и парафинови лампи, прислужниците палят камините, за да осигурят уют на тези, които ще прекарат часовете до лягане в разговори край масата за вечеря, бродиране, лепене на изрезки в албуми, писане на писма, четене на романи, салонни игри или молитви. Официалните визити вече са приключили, разговорите са прекъснати като по сигнал, колкото и интересни да са били, и не могат да бъдат подновени преди определеното за целта време утре. Бавачките отвеждат добре възпитаните деца при майките им, за да могат те да си поиграят с тях и да ги поглезят за час–два, преди да ги отпратят горе по креватчетата. Неженените господа като Бодли и Ашуел, които съвсем не съжаляват, че са лишени от съпруги, тъкмо разгъват салфетки на коленете си, разположили се в „Кафе Роял“, или вече са се отпуснали по креслата в клубовете си с чаша шери в ръка. В най-богатите домове готвачки, кухненски прислужнички и лакеи се борят с тежката задача да пренасят храна по ледените коридори към трапезариите, да вземат бързо завоите и да я сервират все още гореща. В по-скромните домове семействата са насядали пред каквото Бог дал, и Му благодарят за щедростта.

На Чърч Лейн, в Сейнт Джайлс, където никой не благодари за нищо на никакви богове, никой не къпе децата, а газените фенери са малко на брой и рядко срещани, водят нанякъде Уилям Ракъм. Той се препъва в почти пълен мрак, куца и се хлъзга по мокрия калдъръм. Обвил е с ръка раменете на някаква жена, и стене на всяка крачка от болка и покруса. Единият му крачол е скъсан и подгизнал от кръв.

— Нищо ми няма! — вика той и се дръпва от жената, но веднага се вкопчва отново в нея, защото кракът не го държи.

— Още малко, сър — пъшка Каролайн. — Почти стигнахме.

— Повикай файтон — ръмжи Уилям и крета напред в облак от собствения си дъх. — Трябва ми само файтон.

— Файтони не идват насам, сър — казва Каролайн. — Потърпете още малко.

Внезапен пристъп на вятъра ги обсипва със суграшица, щипе страните на Уилям. Ушите му пулсират от болка, подпухнали са, като че ли го е шамаросал гневен родител.

— Пусни ме — изпъшква той, но сам не я пуска.

— Трябва ви лекар, сър — казва настоятелно Каролайн, без да обръща внимание на цупенето му. — Ще отидете да ви прегледа лекар, нали?

— Да, да, да — сумти той. Още не може да повярва, че едно прогнило стъпало го е докарало до това състояние.

Пред тях се виждат светлините на Ню Оксфорд Стрийт. Приглушен говор долита до тях по вятъра, уморени гласове на работници, които излизат в мрака от близката пивоварна. Разкривените им силуети напомнят на плашила, докато те прекосяват под дъжда границата на Блумзбъри, и отиват там, където им е мястото.

— Ей, преподобни! — подвиква някой. Отговарят му грубовати смехове.

Каролайн отвежда Уилям Ракъм до един фенер на голямата улица, после го дръпва встрани, за да не падне в канавката.

— Ще остана с вас, сър — казва тя, — докато не се появи файтон. Иначе ще се пребиете.

Сега, на по-силната светлина, Уилям успява да огледа крака си в разкъсания крачол, противно лепкав от собствената му кръв — а после оглежда и жената до себе си. Лицето й е безизразно като маска; тя има всички основания да го презира, а вместо това седи тук, до него, и му помага.

— Ето… вземи това — казва той и измъква несръчно шепа монети от джоба си — шилинги, суверени, дребни монети, и ги пъхва в ръката й. Тя ги приема безмълвно и ги пъхва веднага в някакъв процеп на полата си, но не си тръгва.

Засрамен, той се опитва да стъпи на двата си крака, но веднага го пронизва остра болка, сякаш някой отмъстителен призрак е прострелял крака му от петата чак до сърцето. Той залита отново и жената отново го прихваща с ръка през кръста.

Очите му се насълзяват; светлините по Ню Оксфорд Стрийт се размазват и затрептяват в светла мъглявина. Уилям също трепери — страхува се от това, което го сполетя; на какво ли ще прилича, когато всичко свърши? Дали не е обречен да остане инвалид, да служи за посмешище, примъквайки се от едно до друго кресло, да пише цял живот с детински почерк и да заеква като идиот? Какво стана с мъжа, който беше някога? Подобна на призрак сянка се плъзва пред очите му от другата страна на улицата — забързан, погребално черен силует.

Той стисва здраво клепачи, но виденията следват едно след друго — висока жена в рокля от зелена коприна бърза под дъжда — тя няма нито чадър, нито дори шапка на главата. За миг, когато минава под един уличен фенер, пищната й коса пламва в златисто-оранжево. Уилям има чувството, че вятърът донася до ноздрите му аромата й, който не може да се сравни с нищо друго на този свят. Докато минава пред очите му, тя размърдва пръстите на ръката си, като че ли го подканва да ги поеме. Довери ми се, казва сякаш тя, и о, Господи, как му се иска да може да й се довери отново, да притисне трескавото си лице между гърдите й! Но не — ето я Софи, тя също му кима — собствената му дъщеря, мръсна до неузнаваемост, дрипаво, босо улично хлапе като онези, чиито образи прожектираха с магическия фенер. Спокойно, спокойно, това е плод на въображението му, обикновена зрителна измама. Тя скоро ще си дойде у дома, в лоното семейно.