Мишел Фейбър - Аленото цвете и бялото

И нарушавайки както обикновено изискванията на етикета, тя отваря вратата, вместо да изчака той да го стори, и му пожелава приятен ден.

— Мяу! — присъединява се съм нея котаракът на Хенри и се търкулва доволно в краката на господарката си.

Обзет от разкаяние — до такава степен, че би приел с радост да го изпепели гръм небесен — Уилям се прибира у дома. Обаждали ли са се от полицията? Не, не са се обаждали. Иска ли да му претоплят обяда? Не, не иска да му претоплят обяда. Кафе, да му донесат само кафе.

Колкото и да е нетърпимо напрежението, на което е подложен, Уилям няма друг избор и трябва да търпи. При това трябва да продължи да изпълнява деловите си задължения. Натрупала се е още поща — но в нито едно от писмата не става дума за Шугър или за дъщеря му. Едното писмо е от Гроувър Панкий, ескуайър, който го обвинява в лошо възпитание и го уведомява, че прекратява всякакви отношения с него. Умът на Уилям е толкова разстроен, че той обмисля сериозно да извика Панкий на дуел — дъртият грозник вероятно е опитен стрелец и ще го избави само с един изстрел от мъките. Но не, той е длъжен да запази хладнокръвие, трябва да успее да привлече онзи приятел, Чийдъл от Гламорган. Бурканчетата от слонова кост, които предлага Чийдъл, са леки като мидени черупки, и същевременно достатъчно здрави, та не се чупят дори ако човек ги стисне здраво в юмрук. Уилям знае това от собствен опит.

Той отваря едно писмо, адресирано с непознат почерк. Подателят също му е непознат: някоя си госпожа Ф. дьо Лузинян, от Фър Стрийт в Сиднъм.

„Скъпи господин Ракъм, обръща се към него добрата дама.

Косата ми беше посивяла от грижи и болести, но само едно шишенце от вашето масло за коса «Гарваново крило», й възвърна прекрасния черен цвят, и ме върна в младостта. Всички мои приятели са на това мнение. Имате моето разрешение да се възползвате от писмото ми както намерите за добре.“

Уилям примигва глупаво, и се чуди дали да се смее или да плаче. Точно такива възторжени свидетелства съчиняваха двамата с Шугър, за да ги включат в каталога, а това писмо е съвсем автентично! Госпожа Ф. дьо Лузинян, Бог да я благослови, оглежда възторжено черно-боядисаната си коса някъде в Сиднъм! Заслужава си да й изпрати цяла кутия, пълна с шишенца „Гарваново крило“ — а може би тя точно това и очаква от него.

Останалите писма се отнасят изцяло до делови въпроси, но Уилям се насилва да ги изчете докрай, макар умората му да нараства стремително, сякаш с всяко изгълтва по една лъжица пепел. И тогава, докато съчинява отговора си до госпожица Бантън от отдел „Козметика“ в „Хародс“, Уилям внезапно е обзет от прозрение — внезапен проблясък му разкрива къде трябва да е отишла Шугър и къде, без сянка от съмнение, дъщеря му очаква ужасната си съдба.

Когато Уилям най-сетне се озовава пред къщата на госпожа Лийк на Чърч Лейн в Сейнт Джайлс, слънцето е вече ниско над хоризонта и покрива с напълно неподходяща позлата покривите на старите, рушащи се къщи. Разкривените метални скелети на външните водопроводи блестят по тях като чудовищни огърлици, лепнатите тук-там кръпки мазилка жълтеят като масло, провисналото по въжетата пране се вее като вимпели на дворцов парад. Дори напуканите стъкла по прозорците, високо под покривите, блестят с отразена светлина — светлина, осъдена да погасне само след няколко минути.

Но Уилям няма никакво желание да съзерцава гледката. Това, което го интересува, е дали адресът, от който навремето един файтонджия трябваше да вземе старецът в инвалидната количка, за да го откара до фермата на Ракъм в Мичъм, е същият, и дали къщата, по чиято врата той блъска със свита в юмрук ръка, е същата. В края на краищата, той разполага единствено с уверението на Шугър, че старецът живее тук, а не е препоръчително един добре облечен мъж като него да моли да го упътят тъкмо на тази улица.

Сякаш минава цяла вечност, докато вратата най-сетне се отваря и срещу него, седнал в инвалидната количка, присвил очи зад помътнелите стъкла на пенснето, се появява полковник Лийк.

— Забравихте ли нещо? — пита той пресипнало, предполагайки, че Уилям е наскоро тръгнал си клиент. После добавя: — О, виж ти кой бил.

— Мога ли да вляза? — пита Уилям, обзет от опасения, че през това време Шугър извежда Софи през някоя задна врата.

— О, разбира се, разбира се — заявява старецът с преувеличена любезност. — За нас е чест. Толкова важен господин — с цели четиридесет акра зад гърба си! Прекрасно, прекрасно… — и той се завърта и подкарва количката по вмирисания, подгизнал от влага килим.