Мишел Фейбър - Аленото цвете и бялото

— Мога да ви кажа две неща, сър — подема тя, — за които не е необходимо да ми плащате. Първо, момичето, което познавате под името Шугър, се отказа от този начин на живот, доколкото ни е известно — ако държите да я намерите, трябва да се обърнете по-скоро към Дружеството за спасение. И второ, по наше мнение вашите сапуни и помади не печелят от присъствието на физиономията ви върху опаковките. Да ни даде Бог места, където не се налага да виждаме мъжки лица. Затвори вратата, Амелия.

И вратата се затваря.

След това оскърбление Уилям се занимава няколко минути с идеята да похлопа отново и да настоява да получи пълни сведения, дори да заплаши, че ще се върне с полиция. Но после си казва, че тези отвратителни същества може и да са казали истината за Шугър. Тя очевидно наистина не е в този дом — а ако не е тук, къде е? Възможно ли е Шугър да се е обърнала за помощ към Дружеството за спасение? Как иначе да обясни странното писмо на Емелин Фокс, която изпрати на Шугър бастуна си само преди няколко дни? Възможно ли е това да е още един пример за съзаклятничество на две заблудени жени? Твърдо решен да не допуска гневът да попречи на правилната му преценка, той обръща гръб на дома на госпожа Кастауей и се насочва отново към оживената Силвър Стрийт.

— Госпожата ви свири ли на пиано, сър?

След мъчителното пътуване с омнибуса, където седеше срещу една ухилена бабичка, над чиято глава висеше реклама за „Дамаска роза“ на „Ракъм“ (над неговата имаше реклама за Eau de Benzoin на Римел), Уилям слиза в Бейзуотър и тръгва покрай редицата скромни къщички на Каролайн Плейс. После събира сили за нова битка със затягащия се около него обръч на трагедията.

След като първото почукване няма резултат, Уилям започва да чука по-силно и по-настоятелно на вратата на Емелин Фокс. Завесите на прозореца на долния етаж са спуснати, но той е видял светлите ореоли (или може би ауреоли?) на две запалени лампи през протритата дантела. Котаракът на Хенри, събуден от шума, е скочил на перваза и сега търка муцуна в рамката на прозореца. Станал е два пъти по-голям, откакто госпожа Фокс го донесе тук от дома на Ракъмови.

— Кой е? — пита госпожа Фокс от другата страна на вратата. Гласът й звучи сънливо, макар да е два часа следобед.

— Уилям Ракъм. Може ли да поговорим?

Настава мълчание. Вятърът брули, Уилям нервничи — изключително вбесяващо е да стои така пред вратата, за да го зяпат минувачите. Той напълно съзнава, че посещението на мъж в дома на жена, която живее сама, е в разрез с добрите маниери, но тъкмо госпожа Фокс би могла да не се съобрази този път с етикета!

— Не съм в състояние да приемам гости — разнася се отново гласът й.

Уилям зяпва объркано месинговата цифра на номера. На уличния ъгъл някакво куче лае възторжено към друг мелез на отсрещния тротоар, едно момче по риза хвърля подозрителен поглед към набития господин с гневна физиономия.

— Не може ли аз да дойда при вас — продължава госпожа Фокс, — малко по-късно следобед?

— Въпросът е спешен! — възразява Уилям.

Отново се възцарява мълчание. Котаракът се протяга в цял ръст от другата страна на стъклото, показвайки солидно шкембе и космати тестиси.

— Почакайте, моля — казва госпожа Фокс.

Уилям чака. Какво, по дяволите, прави тя? Отпраща Шугър и Софи през задната врата? Крие ги в килера? Сега, когато вече си направи труда да дойде дотук, първоначалното подозрение, че госпожа Фокс може да знае къде е Шугър, се превръща в маниакално убеждение, че тя е скрила бегълките в собствения си дом.

Най-сетне, след безкрайно дълго чакане, госпожа Фокс отваря и той влиза в антрето, преди тя да успее да възрази.

— С какво мога да ви бъда полезна, господин Ракъм?

С един поглед той оценява състоянието на жилището й — тежката миризма, стелещата се навсякъде прах; желязната рамка за легло, подпряна на стената, купчините книги по стълбите, чувалът с надпис „Ръкавици за Ирландия“, затиснал вратата на килера. Госпожа Фокс го гледа спокойно, почти без да се притеснява от неподдържания си дом, и очаква някакво обяснение за грубото му натрапничество. Облечена е в дълго зимно палто с черна кожена яка и кожни маншети, закопчано наполовина. Под него, вместо блуза или корсаж, има мъжка риза, която не е никак чиста и е прекалено голяма за нея. Високите й обувки са закопчани наполовина, колкото да не се свлекат като черни бананови кори около голите й глезени.

— Дъщеря ми беше отвлечена — заявява Уилям. — От госпожица Шугър.