Мишел Фейбър - Аленото цвете и бялото

Очите на госпожа Фокс леко се разширяват, но не толкова, колкото би било редно при научаването на такава потресаваща новина. Всъщност все още има вид на полузаспала.

— Колко… странно — измърморва тя под нос.

— Странно?! — повтаря той, стъписан от хладнокръвието й. Защо, по дяволите, тя не припада, не пада на колене, притиснала сключени ръце към гърдите си, не притиска с отпаднал жест ръка към челото си и не прошепва: „О…“?

— Тя ми направи впечатление на мило, добросърдечно момиче.

Спокойствието и невъзмутимостта й го вбесяват.

— Впечатлението ви е погрешно. Тя е луда, злонамерена луда, и дъщеря ми е в ръцете й.

— Стори ми се, че двете са привързани една към друга…

— Госпожо Фокс, нямам намерение да споря с вас. Аз… — той преглъща, питайки се дали има начин да я уведоми за намеренията си, без да се представи като последен грубиян. Няма такъв начин. — Госпожо Фокс, дойдох да се убедя, че госпожица Шугър и дъщеря ми не се крият в дома ви.

Емелин разтваря учудено устни.

— Не мога да се съглася с такова нещо.

— Простете ми, госпожо Фокс — отвръща той с пресипнал глас, — но се налага.

И преди възмутеният й поглед да отслаби решителността му, той минава с тежки стъпки край нея, и влиза в кухнята, където незабавно се сблъсква с наредените един върху друг столове на Хенри. Помещението, и без това доста малко, е задръстено от странно повтарящи се вещи — две печки, два шкафа за съдове, две ведра за лед, два чайника, и така нататък. Има дъска за рязане на хляб с нож, забит в нея, виждат се и петнайсет, или може би двайсет консерви — сьомга и говеждо месо, подредени като войници на масата, добре измита, но с бледорозови следи от кръв по нея. Няма къде да застане човек, да не говорим пък за място, където биха могли да се скрият висока жена и едно доста голямо дете. През измития от дъжда кухненски прозорец се вижда ясно потъналата в зелени бурени градина.

Уилям започва да разбира, че греши, но не може да се спре. Излиза от кухнята и тръгва да оглежда останалите стаи. Котаракът на Хенри го следва по петите, развълнуван от оживлението в къщата, в която обикновено цари пълен покой. Уилям заобикаля прашни мебели, стреми се да не рита кутиите, купищата книги, старателно адресираните колети, които очакват някой да залепи върху тях пощенска марка, издутите чували. В приемната на госпожа Фокс се забелязват доказателства за усилена работа — купища писма в пликове, готови за изпращане, карта на столицата, разтворена върху писалището, както и многобройни бурканчета, съдържащи лепило, мастило, вода, чай, както и някаква тъмнокафява субстанция с млечнобяла пяна по нея.

Той изтрополява нагоре по стълбите — зачервен не толкова от усилието, колкото от срам. Пред спалнята има картонена кутия, пълна с котешки лайна. Леглото на госпожа Фокс е разтурено, върху завивката се търкаля мъжки панталон, по който е полепнала котешка козина. На една закачалка за шапки висят рокля, жакет и корсаж, безукорно чисти и изгладени, в тъмните цветове, които отиват най-много на госпожа Фокс.

Уилям вече не издържа; представите му как отваря рязко вратата на някакъв гардероб и издърпва оттам с тържествуващ вик Шугър и ужасената си дъщеря, избледняват и рухват. Той се връща долу, където госпожа Фокс го чака, вдигнала нагоре лице. Очите й горят от възмущение.

— Г-г-госпожо Фокс — започва той. Има чувството, че е по-отблъскващ от съдържанието на картонената кутия на горния етаж. — Аз… к-к-как… Това н-н-неоснователно н-н-н-ахлуване в дома ви… д-д-дали бихте ми п-п-простили някога?

Госпожа Фокс скръства ръце пред гърдите си и издава брадичка напред.

— Не от мен трябва да искате прошка, господин Ракъм — отбелязва тя невъзмутимо, като че ли просто му напомня, че християнското вероизповедание, към което се числят и двамата, не носи отликите на католицизма.

— Аз не б-б-бях… на себе си — настоява Уилям, измъквайки се полека към външната врата. Притеснява се, че на всичкото отгоре може да се спъне в котарака, който се усуква около глезените му и хапе леко крачолите на панталона му. — Н-н-не може ли да сторя н-н-нещо, за д-д-д-да възстановя д-д-доброто ви мнение з-з-за мен?

Госпожа Фокс примигва бавно и притиска още по-здраво ръце към гърдите си. Уилям забелязва едва сега, че издълженото й лице действително има особен, запомнящ се чар и… Боже мили, възможно ли е? — около ъгълчетата на устата й сякаш играе усмивка!

— Благодаря ви, господин Ракъм — отвръща тя учтиво. — Ще обмисля предложението ви. В края на краищата, тъкмо на човек с вашите възможности могат да бъдат възложени немалкото достойни дела, които чакат да бъдат извършени в този свят — и тя обхваща с жест дома си, претъпкан от доказателства за човеколюбиви начинания. — Както сами забелязвате, съм поела на плещите си повече задачи, отколкото бих могла да доведа до успешен край. Така че… да, господин Ракъм, ще разчитам за в бъдеще на вашата помощ.