Мишел Фейбър - Аленото цвете и бялото

— 1813-а — никога не е имало по-добри перспективи за земеделието! 1814, 1815,1816 — незапомнени студове съсипват реколтата от бряг до бряг, земевладелци фалират един след друг! Адам Типтън от Южна Каролина, известен като Краля на Памука! След появата на вредители по насажденията му през 1864 си пръсва главата с пистолет.

— Дойдох да видя Шугър — казва припряно Уилям, който го следва по петите. Може би, ако изясни от самото начало защо е дошъл, и настоява твърдо, старецът ще се убеди, че не може да го залъгва и ще му каже нещо повече.

— Така и не дойде да ме вземе втори път, мръсницата му с мръсница — мърмори насмешливо полковник Лийк. — На женски обещания може да се разчита, колкото и на примирие, сключено с афганистанци. Така и не си получих обещаното енфие, така и не видях втори път прекрасната ви ферма, сър.

— Доколкото си спомням, първия път там не ви хареса — отбелязва Уилям и хвърля поглед нагоре по зле осветените стълби, преди да влезе в приемната. — Спомням си също, че постоянно се оплаквахте, че сте били едва ли не… отведен насила.

— О, все пак беше приятно разнообразие — грачи старецът, без помен от притеснение, и без всякакво намерение да влиза в спор. Разположил се е в едно уютно ъгълче на стаята, прибавяйки и собствената си масивна фигура към изобилието от старомодни порцеланови фигурки и военни отличия, с които е претъпкано помещението. — За първи път видях ферма за лавандула. Научих нещо мнооого полезно.

Той оголва потъмнелите си, редки зъби в подобие на учтива усмивка.

По скърцащите стълби слиза някаква жена и надниква в приемната. Бива си я — не е в първа младост, но е запазена, с добродушно, симпатично лице и заоблени форми. Тоалетът й е издържан в цветовете, които бяха на мода преди две години.

— Мен ли търсите, сър? — пита тя непознатия, малко учудена, че този път клиентът се е появил сам, вместо тя да го търси.

— Търся Шугър — казва Уилям. — Знам, че е идвала често в тази къща.

Жената свива натъжено рамене.

— Това беше отдавна, сър. Шугър си намери някакъв богаташ, който я издържа.

Уилям изправя рамене и свива юмруци.

— Тя отвлече дъщеря ми.

Каролайн обмисля за миг чутото, чуди се какво ли има предвид този човек, като казва „отвлече дъщеря ми“ и дали това не е от онези засукани фрази, които образованите хора ползват, за да кажат нещо съвсем различно.

— Дъщеря ви, сър?

— Дъщеря ми беше отвлечена. От вашата приятелка, Шугър.

— Знаете ли — намесва се с мрачен ентусиазъм полковник Лийк, че от всеки десет удавници в Англия и Уелс шест са деца до десетгодишна възраст?

Каролайн вижда как очите на добре облечения непознат се разширяват от възмущение, мисли си, че той й напомня на някого, и най-сетне се досеща, че този човек е Ракъм, парфюмеристът, братът на онзи мил свещеник. Споменът за онзи добър човек я връхлита изневиделица, като удар под кръста, а спомените могат да бъдат много жестоки, ако дойдат без предупреждение. Тя трепва, притиска уплашено ръка към гърдите си, и отклонява очи пред обвинителния поглед на мъжа, застанал срещу нея.

— Няма да допусна да ме правите на глупак! — избухва Ракъм. — Криете нещо, признайте си!

— Моля ви, сър… — започва тя и извръща глава.

Уилям обаче е доловил острата миризма на някаква тайна, която повече не може да бъде укривана — сякаш е вдигнал капака на някаква бъчва, пълна със застояла течност.

Най-сетне е на прав път! Най-сетне историята ще достигне вълнуващата развръзка, за която той копнее — разкритието, разтоварването на набраното напрежение, което ще накара вселената да се разтърси в мощна конвулсия, така че сетне всяко нещо да отиде там, където му е мястото, и животът да поеме нормалния си ход. Той изсумтява решително, блъсва жената, за да я отстрани от пътя си, излиза устремно от приемната и тръгва с тежки стъпки нагоре по стълбата.

— Еееей! Седем пенса! — подвиква след него полковник Лийк.

— Внимавайте къде стъпвате, сър! — провиква се Каролайн. — Някои от стъпалата…

Много късно.

Нощ се е спуснала над Сейнт Джайлс, над Лондон, над Англия, над доста голяма част от света. Хората, които поддържат уличните фенери, вече кръстосват улиците и ги палят, подобно на процесия католици, решили да издигнат запалените църковни свещи на петнайсет фута височина. Гледката би била вълшебна за всеки, който би погледнал отгоре, но за съжаление никой не я вижда.

Да, нощта вече се спусна и само хората, които са без значение, все още работят. Гостилниците все още предлагат говеждо и картофи на закъснели, дрипави работници. Кръчмите и бирариите са препълнени и кипят от оживление. Почтените собственици на магазини спускат решетките, дърпат резетата, превъртат ключовете в катинарите; гасят лампите и осъждат непродадената стока да прекара още една нощ в мрачно самосъзерцание. Представителите на по-долните обществени слоеве, бедняците, продължават да работят по домовете си, лепят кибритени кутии, шият панталони, сглобяват играчки, изстискват прането на съседите, клечат над легени, запретнали поли почти до раменете. Оставете ги да работят, нека се блъскат, нека потънат в мрака на забвението, вече нямате време да се занимавате с тях.