Мишел Фейбър - Аленото цвете и бялото

— Не разбирам много от женски дрехи, сър — отвърна Чийзмън, почесвайки грубата кожа на лицето си. — Пък за багаж… не съм видял багаж, да знаете.

Претърсването на стаята на Шугър потвърди показанията на кочияша — откриха изоставен там пълен куфар. Когато вбесеният Уилям изтърси на пода съдържанието му, се оказа, че в него има всичко необходимо за една жена, която е решила да напусне дома — тоалетни принадлежности, бельо, козметични препарати (производство на „Ракъм“), както и зелената рокля, която Шугър носеше, когато се запознаха. Но по нищо не личеше накъде е решила да тръгне.

Ръката на Уилям започва да трепери, той чува сухото шумолене на хартия в скута си — все още стиска в ръка първата страница от ръкописа на Шугър. Хвърля листа и се обляга назад. Друго произведение на Агнес — покривчица с избродирани червеношийки и букви „Р“, украсени с орнаменти в чест на променилия се съпруг — се хлъзва и пада на рамото му, Уилям я бръсва с пръсти и тя отлита върху полираната повърхност на пианото. Каква очарователна мелодия звучеше вчера тук, а днес детето, което седеше пред пианото, е всмукано в някакъв ужасен вакуум.

Той стисва зъби и се опитва да пропъди отчаянието. Шугър и Софи не са се изпарили, те са там, някъде отвън. Ако можеше само за миг да вижда града отгоре, както го вижда Бог, очите му да можеха да пронизват облаците; ако можеше тялото на Шугър да излъчва сигнал за вината й, ако имаше някакъв фосфоресциращ белег за престъпност, който да свети като фар, да го насочва така, че той да може да я посочи с пръст и да се провикне: „Ето! Ето я!“

Не, тези фантазии не помагат, светът не е устроен така. Незнаен брой полицаи кръстосват улиците, но те не виждат по-далеч от най-близкия ъгъл, вниманието им постоянно се отклонява от бягащи крадци и шумни амбулантни търговци — те търсят една дама с малко дете, която, за разлика от стотиците невинни и почтени дами с малки деца в столицата, трябва да бъде арестувана. Това ли е най-доброто, което може да стори полицията, когато животът на дъщерята на Уилям Ракъм е в опасност?

Той скача на крака, пали цигара, всмуква дима и започва да кръстосва стаята. Гневът и възбудата му се изострят от съзнанието, че той не се различава по нищо от всеки друг мъж в неговото положение — държи се точно както би се държал и всеки друг, пуши и кръстосва стаята в очакване на новини, които най-вероятно няма да са добри, и съжалява, че изпи толкова много бренди.

От купчината мокра хартия на килима започва да се вдига едва забележима пара. С отвратено изсумтяване той оглежда една от най-горните страници, установява, че буквите са размити от дъжда, и взема друга.

„Но аз съм баща!“ прочита той. „Имам син и дъщеря, които ме чакат у дома!

— Да беше помислил за това по-рано — казах аз и срязах ризата му с наточената си като бръснач ножица. Работех много съсредоточено, плъзгайки ножицата напред-назад по косматия му корем.“

Стомахът, скрит в косматия корем на Уилям, се свива от ужас и той не се осмелява да продължи с четенето. В мислите му се откроява образът на Шугър такава, каквато я видя за първи път — нежно усмихната застъпница на кървавите отмъщения. „Виж, «Тит Андроник» е наистина добра пиеса“, изгука тя тогава, в „Камината“, а той не долови предупредителния сигнал, реши, че тя казва това просто така, колкото да поддържа разговора. Омагьосан от преждевременно развития й интелект, той позволи на въображението си да допълни останалото — представи си я като нежна душа, страдаща от самота, обзета от искреното желание да му достави удоволствие. Дали е сгрешил изцяло? Дай Боже поне част от качествата, които й приписа тогава, да са истински — ако у нея няма и помен от доброта, Софи е осъдена!

Уилям пуска страницата на пода и поглежда към френските прозорци; вятърът ги разтърсва, дъждът се стича на струи по стъклата. Тънка струйка се е прокраднала в стаята през някоя пролука и трепти върху дъските. А дърводелецът се закле, че такова нещо няма да се повтори! Каза, че прозорците са „затворени здраво като дамски медальон“, проклет да я! Картичката на този мошеник трябва да е тук някъде — Уилям трябва да му се обади и да го повика да си свърши работата както трябва!

— Извинете, сър — гласът на Лети го изтръгва от пристъпа на безсилна ярост, — ще вечеряте ли?

Да вечеря? Да вечеря? Как може тази глупачка да предположи, че той ще мисли за ядене в такава вечер? Той отваря уста да я наругае, да подчертае непробиваемата й тъпота, която й пречи да разбере, че на този свят, в който могат да се случват такива катастрофи, има и по-важни неща от сливов сладкиш и какао. Но тогава забелязва изписаната по лицето на Лети уплаха и съзнава кучешкото й желание да му бъде от полза. Горкото момиче — може да е слабоумна, но поне е добронамерена; тя не е виновна, че съществуват порочни жени като Шугър.