Бърнард Корнуел - Кралят на зимата

— Не ти ли харесва? — попитах я аз възмутено.

— Римляните се опитаха да бъдат богове — каза тя, — затова Боговете ги унижиха. Съветът не трябва да се събира тук.

И все пак Великият съвет беше свикан именно в Глевум и Нимю не можеше да промени това. В този град, зад римските отбранителни валове, направени от пръст и дърво, щеше да се решава съдбата на Думнония.

Когато ние пристигнахме в Глевум, Великият крал вече беше дошъл. На негово разположение беше една друга висока сграда, която се намираше срещу залата с високата колонада, оттатък площада. Утър посрещна с пълно безразличие появата на Нимю в Глевум. Вероятно си мислеше, че тя е просто една от свитата на Моргана, затова изглежда ни настани и всички заедно в една стая. Стаята беше точно до кухните, носеха се пушеци и миризми и непрекъснато сновяха роби. Воините на Великия крал изглеждаха невзрачни край лъскавите мъже на Тюдрик. Нашите воини имаха дълги коси и бради, наметалата им бяха с кръпки и в различни цветове, мечовете бяха големи и тежки, дървената част на копията беше грубо обработена, щитовете им бяха кръгли, украсени със символа на Утър — крилатия дракон, който обаче изглеждаше твърде зле край грижливо изрисуваните бикове на Тюдрик.

Първите два дни бяха празнични. Най-добрите бойци от двете кралства мериха сили в показни двубои. Но когато на арената излезе Оуейн, най-добрият войн на Утър, крал Тюдрик се принуди да изправи срещу него двама от своите най-силни мъже. Прочутият герой на Думнония имаше славата на непобедим, така и изглеждаше с дългия си меч, по който проблясваше лятното слънце. Той беше огромен мъж, ръцете му бяха татуирани, по рошавата му брада висяха воински пръстени, направени от оръжията на победени врагове, косматите му гърди не бяха защитени с нищо. Схватката трябваше да бъде само демонстрация на бойни умения, но това по нищо не личеше, когато воините на Тюдрик един след друг се редуваха да нападат Оуейн. Тримата мъже се биеха сякаш се мразеха до смърт, а ударите, които си разменяха бяха толкова силни, че сигурно чак в далечната Поуис са чували техния звън. Само след минути потта по телата им се смеси с кръв, затъпените ръбове на техните мечове се нащърбиха и тримата вече куцаха, но Оуейн все още надделяваше над другите. Независимо от размерите си той беше бърз с меча, а ударите му бяха смазващи. Тълпата от хора, дошли и от двете страни на границата, ревяха като диви зверове — бяха жадни за смърт. Тези страсти заставиха Тюдрик да хвърли жезъла си на арената, за да спре борбата.

— Ние сме приятели, забравихте ли? — каза той на тримата мъже и Утър, който седеше едно стъпало по-високо (както се полага на Великия крал), кимна в знак на съгласие.

Утър изглеждаше затлъстял и болен; тялото му бе подпухнало; лицето му беше пожълтяло и отпуснато; дишането тежко. Той беше донесен на носилка до арената и седеше на трона си увит в тежко наметало, което скриваше неговия колан, украсен със скъпоценности, и дори бляскавата огърлица на врата му. Крал Тюдрик беше облечен като римлянин. Всъщност дядото на Тюдрик е бил истински римлянин и вероятно затова кралят на Гуент носеше такова странно за Британия име. Тюдрик беше късо подстриган и гладко обръснат, облечен в бяла тога, сложно нагъната на едното рамо. Той беше висок, слаб, с изискани движения. Беше млад, но изглеждаше много по-възрастен, защото лицето му излъчваше тъга и мъдрост. Неговата кралица, Енид, имаше странна прическа — косата й беше сплетена, а плитката беше навита на висока спирала над главата й. За да крепи тази несигурна кула, Енид беше принудена да се движи със скованата непохватност на новородено жребче. Беше наплескана с бяла помада, от която лицето й се беше превърнало в застинала маска на отегчение. Нейният син Мюриг, десетгодишният престолонаследник на Гуент, седеше в краката на майка си и получаваше шамар от баща си всеки път, когато си бъркаше в носа.

След турнира дойде ред на арфистките и менестрелите. Синир, менестрелът на Гуент, пя за голямата победа на Утър над саксите при Каер Идърн. По-късно си дадох сметка, че това беше станало по заповед на Тюдрик и беше израз на уважение към Великия крал. И наистина изпълнението достави удоволствие на Утър. Докато Синир редеше стих след стих, Великият крал се усмихваше и поклащаше глава всеки път, когато певецът възславяше някой воин. Победата беше обявена със звънки акорди. След това стиховете насочиха вниманието ни към Оуейн и разказаха как той избил хиляди сакси. Тук Синир се обърна към изморения воин, а един от бойците на Тюдрик, които преди час се бяха опитали да победят големия мъж, се изправи и вдигна дясната ръка на Оуейн. Тълпата зарева, после избухна в смях, когато Синир с женски глас започна да описва как саксите молели за милост. Той тичаше наоколо със ситни изплашени стъпки, клякаше сякаш се криеше и тълпата ревеше от удоволствие. Аз също. Съвсем ясно си представяхме омразните сакси, тръпнещи от ужас, можехме дори да подушим миризмата на изтичащата им кръв и да чуем гарваните, които идваха да пируват с тяхната плът. Тогава Синир се изправи в пълен ръст, остави наметалото си да се смъкне на земята. Голото му тяло беше боядисано със синя боя. Той запя в прослава на Боговете, които бяха станали свидетели на победата на Великия крал Утър, Пендрагонът на Британия, над кралете, военачалниците и най-добрите бойци на врага. Накрая Синир, все още гол, се просна пред трона на Утър.