Бърнард Корнуел - Врагът на Господа

Спряхме на няколко мили от Каер Кадарн в малък манастир, построен до едно свещено изворче. Някога тук имало друидско светилище, а сега християнският Бог пазеше водата на извора, но този Бог не можа да се противопостави на моите копиеносци, които по заповед на Артур разбиха портата и взеха дванадесет кафяви монашески раса. Епископът на манастира вместо да вземе предложените пари, прокле Артур, но сега Артур бе роб на необуздаем гняв и с един удар повали свещеника. Оставихме кървящия епископ в свещения извор и продължихме на запад. Епископът се казваше Караног и сега е светец. Понякога си мисля, че Артур е направил повече светци от Господ Бог.

Стигнахме до Каер Кадарн откъм хълмът Пен, но спряхме отвъд билото му, скрити от погледа на стражите по укрепленията. Артур избра дванадесет копиеносци и им заповяда да острижат косите си като християнски монаси и всеки да облече монашеско расо. Нимю острига мъжете и събра косите им в торба, за да не попаднат в неприятелски ръце. Исках да съм един от дванадесетте, но Артур не ми разреши — можеха да ме познаят на портите на Каер Кадарн.

Косата на Исса обаче отиде под ножа и когато Нимю свърши с него той ми се захили.

— Приличам ли на християнин, господарю?

— Приличаш на баща си — плешив и грозен — подразних го аз.

Дванадесетте мъже носеха мечове под расата си, но не можеха да вземат копия. Махнахме върховете на копията им и те взеха дебелите дръжки — това също можеше да се използва като оръжие. Обръснатите им чела изглеждаха по-светли от кожата на лицата им, но с помощта на качулките си щяха да минат като монаси.

— Вървете — каза им Артур.

Каер Кадарн нямаше военна стойност, но като място, символизиращо кралската власт в Думнония, неговата стойност е неизчислима. Знаехме, че само заради това старата крепост ще бъде здраво охранявана и че нашите дванадесет фалшиви монаси ще имат нужда от голям късмет и много смелост, за да измамят гарнизона и да ни отворят портите на града. Нимю ги благослови, те прехвърлиха билото и тръгнаха надолу един подир друг. Дали защото носехме Свещения съд, или просто поради късмета, който Артур обикновено имаше по време на война, но нашият номер мина. Двамата с Артур лежахме в топлата трева на билото и наблюдавахме как Исса и неговите хора се хлъзгаха и препъваха по опасния западен склон на хълма Пен, после прекосиха просторните пасбища и се изкачиха по стръмната пътека, която водеше към източната порта на Каер Кадарн. Трябваше да се престорят на бегълци, измъкнали се от нападение на Артуровите конници. Стражите изглежда им повярваха, защото им отвориха портата. Исса и хората му избиха доверчивите часовои и взеха копията и щитовете им, за да могат да защитават отворената врата. Християните никога не простиха на Артур и тази хитрост.

Артур се качи на гърба на Ламрей веднага щом портата на Каер Кадарн бе овладяна.

— Хайде! — викна той и двадесетте конника пришпориха животните си. Прехвърлиха билото и се спуснаха по стръмния тревист склон. Десет от тях последваха Артур до самата крепост, а другите заобиколиха в галоп хълма, за да отрежат пътя за бягство на всеки, който би искал да напусне Каер Кадарн от западната порта.

Тръгнахме и ние след конниците. Ланвал трябваше да пази Гуинивиър, затова се придвижваше по-бавно, но моите хора се спуснаха стремглаво по склона, след това по каменната пътека нагоре по хълма на Каер Кадарн към портата, където чакаха Исса и Артур. Гарнизонът обаче не оказа никаква съпротива след като стана ясно, че не може да разчита на крепостната стена. Той се състоеше от петдесет копиеносеца, повечето сакати ветерани или младоци, но спокойно можеха да защитават града, ако трябваше да го щурмуваме с нашия малък отряд. Малцината, които се опитаха да избягат, бяха бързо заловени от конниците ни и върнати обратно. Исса и аз отидохме до западната порта, смъкнахме знамето на Ланселот и на негово място издигнахме мечката на Артур. Нимю изгори отрязаната коса, после плю върху ужасените монаси, които живееха тук, за да ръководят строителството на голямата църква на Сенсъм.

Тези монаси, които показаха по-голямо желание за съпротива от гарнизона, вече бяха изкопали основите на църквата, а за укрепването им бяха домъкнали големите скални късове от каменния кръг на върха на хълма. Стените на залата за угощения вече бяха полуразрушени — монасите използваха гредите за стените на своята църква с форма на кръст.

— Ще гори чудесно — весело отбеляза Исса, потърквайки обръснатото си чело.