Бърнард Корнуел - Врагът на Господа

Но първо стигнахме до Дунум, разположен на върха на един хълм. Най-напред Древните хора направили тук голямо укрепление, после римляните издигнали стени, а Артур бе възстановили техните стени и бе поддържал в крепостта силен гарнизон. Войниците в Дунум никога не бяха влизали в битка, но ако Сердик се бе опитал да нападне Думнония като тръгне на запад по крайбрежието Дунум щеше да бъде първото голямо препятствие на пътя му. И въпреки дългите години мир Артур грижливо поддържаше укрепленията. Над стените на крепостта се вееше бойно знаме и когато наближихме, видях, че не бе морският орел на Ланселот, а червеният дракон. Дунум бе останал верен на Думнония.

Гарнизонът му се състоеше само от тридесет души. Другите или са били християни и са дезертирали, или пък изплашени от слуховете, че Мордред и Артур са мъртви, са решили, че е безмислено и опасно да защитават крепостта и са се измъкнали. Но Ланвал, командващият гарнизона, се бе задържал в крепостта с намалелия си отряд, надявайки се, че слуховете са неверни. Като видя Артур, Ланвал изведе хората си през портата да го посрещне. Артур се смъкна от коня и прегърна стария воин. Вече бяхме не четиридесет, а седемдесет и аз отново си спомних думите на Айлийн. Точно когато си мислиш, че Артур е победен и той започва да печели.

Ланвал подкара коня си до мен и ми разказа как копиеносците на Ланселот минали покрай крепостта.

— Ние не можехме да ги спрем и те не ни предизвикаха. Само се опитаха да ме накарат да се предам. Казах им, че ще сваля знамето на Мордред, когато Артур ми нареди и ще повярвам, че Артур е мъртъв, ако ми донесат главата му на щит.

Артур сигурно му беше казал нещо за Гуинивиър, защото Ланвал я избягваше, въпреки че някога бе командвал охраната й. Аз споделих с него някои от нещата, които се бяха случили в Морския дворец и той тъжно поклати глава.

— Тя и Ланселот го правеха и в Дурновария в оня храм, дето тя го построи.

— И ти си знаел това? — попитах аз ужасен.

— Не знаех, но така се говореше, Дерфел — каза той уморено, — само слухове, а аз и не исках да научавам повече — плю той в края на пътя. — Бях там, когато Ланселот пристигна от Инис Трийбс и помня как двамата не можеха да откъснат очи един от друг. После станаха предпазливи, разбира се, и Артур изобщо не подозираше. А и толкова ги улесняваше! Вярваше й и все отсъстваше. Все пътуваше нанякъде — да нагледа тая крепост, да види работата в оня съд — Ланвал поклати глава. — Не се съмнявам, че тя се оправдава с религията, Дерфел, но ти казвам, че ако тази жена е влюбена в някого, то това е Ланселот.

— Аз пък мисля, че обича Артур.

— Може и така да е, но той е прекалено ясен за не. В сърцето на Артур няма нищо тайно, всичко е изписано на лицето му, а тя обича лукавството. Казвам ти — сърцето й принадлежи на Ланселот.

А сърцето на Артур принадлежи на Гуинивиър, помислих тъжно, и дори не посмях да си представя какво му беше на това сърце сега.

Прекарахме нощта на открито. Моите хора пазеха Гуинивиър, която се суетеше около Гуидър. Никой не знаеше каква ще бъде съдбата й, и никой не искаше да пита Артур затова, така че всички се отнасяхме към нея със студена учтивост. Тя се държеше с нас по същия начин, не искаше услуги и избягваше Артур. Вечерта разказваше приказки на Гуидър, но когато той заспа, видях я как се заклати напред-назад до него и тихо заплака. И Артур я видя. Тогава заплака и той, но се отдалечи от нас, за да скрие нещастието си.

Призори отново тръгнахме. Пред нас се откриваше великолепна гледка, потънала в нежната светлина на слънцето, изгряващо на небе без нито едно облаче. Това бе Думнония, за която се сражаваше Артур — богата плодородна земя, която Боговете бяха направили толкова красива. В селата къщите имаха дебели сламени покриви, а край тях се простираха големи овощни градини. Вярно, че имаше прекалено много къщи, чиито стени бяха загрозени от знака на рибата, а други пък бяха изгорени, но забелязах, че християните не обиждат Артур така, както щяха да го проклинат преди време и това ме накара да предположа, че лудостта, поразила Думнония, вече затихваше. Извън селата пътят вървеше край цъфнали в розово капини, виеше се сред полянки, изпъстрени с цветовете на детелината, с маргаритки, лютичета и макове. Брезовите певци и овесарките, които от всички птици последни правят гнездата си, прелитаха над нас със сламки в човките, а над тях, високо над едни дъбове, забелязах сокол, после осъзнах, че не беше сокол, а млада кукувица, разперила криле за първи полет. Помислих си, че това е добро знамение, защото Ланселот, подобно на младата кукувица, само приличаше на хищник, всъщност бе само един узурпатор.