Бърнард Корнуел - Врагът на Господа

А сега в сивата зора, Артур седеше празен и изтощен над морето. Диадемата с рогата лежеше в краката му, а шлемът и Екскалибур бяха на пейката до него. Кръвта по меча бе изсъхнала и се бе превърнала в дебела кафява кора.

— Трябва да тръгваме, господарю — казах аз, когато слънцето придаде на морето цвят на метал.

— Любов — мрачно отрони той. Помислих, че не ме е чул.

— Трябва да тръгваме, господарю — повторих.

— За какво?

— За да изпълниш клетвата си.

Той се изплю без да каже нищо. Конете бяха доведени от гората, а Свещения съд и другите Съкровища на Британия бяха опаковани и готови за път. Копиеносците ни гледаха и чакаха.

— Има ли клетва, която да не е нарушена — попита ме мрачно той. — Поне една?

— Трябва да тръгваме, господарю — настоях аз, но той нито мръдна, нито отговори. Затова аз се обърнах и грубо казах през рамо. — Тогава ние ще тръгнем без теб.

— Дерфел! — викна Артур с болка.

— Какво, господарю? — погледнах го аз.

Той се втренчи в меча си и като че ли се изненада от дебелия слой засъхнала кръв по него.

— Жена ми и синът ми са в една от стаите на горния етаж. Доведи ги вместо мен, моля те. Могат да яздат на един кон. И тръгваме — Толкова се стараеше да говори нормално, сякаш това бе просто едно утро като всички останали.

— Да, господарю.

Той се изправи и прибра Екскалибур така както си беше кървав в ножницата.

— А след това — каза той кисело — май ще трябва да възстановяваме Британия, а?

— Да, господарю, ще трябва.

Той се втренчи в мен и усетих, че пак му се доплака.

— Знаеш ли какво, Дерфел?

— Кажи, господарю.

— Животът ми никога няма да бъде същият, нали?

— Не знам, господарю. Просто не знам.

Сълзите отново потекоха по дългите му скули.

— Ще я обичам до последния си ден. Всеки ден, докато съм жив, ще мисля за нея. Всяка нощ преди да заспя, ще я виждам, и всяка сутрин ще откривам, че я няма. Всеки ден, Дерфел, и всяка нощ и всяко утро до последния миг в живота си.

Той вдигна шлема с перата, опръскани с кръв, остави рогата от слонова кост и тръгна с мен. Аз доведох Гуинивиър и сина й и ние поехме на път.

Морският дворец остана в ръцете на Гуенхуивач. Тя живя в него сама, с размътения си разсъдък, заобиколена от кучета и от великолепните съкровища, които се рушаха навсякъде около нея. Тя стоеше на прозореца и чакаше Ланселот, защото бе сигурна, че някой ден нейният господар ще дойде да живее с нея край морето в двореца на сестра й, но нейният господар никога не дойде. Съкровищата били окрадени. Дворецът започнал да се руши, а Гуенхуивач умряла в него или поне така чухме. А може и още да живее там и да чака мъжът, който никога не идва.

Ние си тръгнахме. На калния бряг край заливчето гларусите разкъсваха оставената мърша.

Гуинивиър, облечена в дълга черна рокля и загърната в тъмнозелено наметало, яздеше Ламрей, кобилата на Артур. Червената й коса бе жестоко опъната назад и завързана с черна панделка. Седеше странично на седлото, стиснала дъгата на седлото с дясната си ръка, а с лявата придържаше през кръста своя изплашен и разплакан син, който непрестанно хвърляше погледи към баща си. Артур вървеше неотклонно зад коня.

— Предполагам, че аз съм негов баща — изсъска веднъж Артур срещу нея.

Гуинивиър само извърна настрани зачервените си от плач очи. Ходът на коня я лашкаше напред-назад, напред-назад, но въпреки това тя изглеждаше грациозна.

— И никой друг, лорд принц — отвърна Гуинивиър след дълго мълчание. — И никой друг.

След това Артур вървеше без повече да продума. Не искаше моята компания. Не искаше ничия компания, исакше да бъде сам с нещастието си, затова настигнах Нимю, която вървеше в началото на колоната. След нас бяха конниците, после Гуинивиър, а най-отзад вървяха моите копиеносци със Свещения съд. Нимю следваше същия път, който ни беше довел до крайбрежието и който сега минаваше през една равна пустош, обрасла тук-там с прещип и тис.

— Значи Горфидид беше прав — казах аз след малко.

— Горфидид ли? — изненада се Нимю дето бях измъкнал от миналото името на този стар крал.

— В долината Лъг — припомних й аз, — той каза, че Гуинивиър била курва.

— А ти, Дерфел Кадарн, да не би да си специалист по курвите? — презрително попита тя.

— Че какво друго е Гуинивиър? — запитах я мрачно на свой ред.

— Не и курва — отвърна Нимю. Тя посочи напред към дърветата в далечината, където тънки струйки дим показваха, че наближаваме Виндокладия — войниците в крепостта си приготвяха закуската. — Ще трябва да ги избегнем — каза Нимю и сви от пътя към по-гъстата гора, която растеше на запад. Предполагах, че гарнизонът във Виндокладия вече бе чул за появата на Артур в Морския дворец и едва ли гореше от желание да се изправи срещу него, но послушно тръгнах след Нимю, конниците също. — Артур просто се ожени за съперник, а не за другар в живота — каза тя след малко.