Бърнард Корнуел - Врагът на Господа

Артур вдигна Екскалибур.

— И твоят син ще умре! — обърна се към него Лавейн. И двамата замръзнахме. — Сега си вървете — спокойно нареди той. — Нахлухте в светилището на Богинята, а сега ще си тръгнете и ще ни оставите на мира. Иначе ще умрат всички, които обичате.

Той зачака. Зад него, между Свещения съд и леглото, стоеше Кръглата маса на Артур с крилатия кон, изобразен върху каменния й плот, а върху него имаше разнебитена кошница, обикновен рог, стар хамут, тъп нож, точило, палто, наметало, глинен съд, дъска за игра, воински пръстен и куп загнили изпочупени дървета. Отрязаната плитка от брадата на Мерлин също бе там, все още с вързаната за нея черна панделка. Цялата сила на Британия беше в тази малка стаичка и тя бе свързана с частица от най-могъщата магия на християните.

Аз вдигнах Хюелбейн и Лавейн помръдна готов да пусне парчето от разпятието на християнския Бог в течността. Тогава Артур сложи ръка на щита ми да ме спре.

— Вървете си — каза Лавейн. Гуинивиър мълчеше и ни гледаше с широко отворени очи, стиснала кожата, с която се бе покрила.

Тогава Нимю се усмихна. Държеше своя вързоп с две ръце и сега го разтърси пред Лавейн. Изпищя и пусна края на вързопа. Писъкът й проехтя, заглушавайки виковете на жените зад нас.

Във въздуха се разлетяха усойници. Сигурно бяха една дузина, намерени и хванати от Нимю предишния следобед и пазени точно за този момент. Те се извиха във въздуха и Гуинивиър изпищя и дръпна кожата да скрие лицето си. А Лавейн като видя литналата към лицето му отровна змия, инстинктивно трепна и приклекна. Парчето дърво се плъзна по пода, а змиите, събудени от топлината в мазето, запълзяха през леглото към Съкровищата на Британия. Направих крачка напред и силно ритнах Лавейн в корема. Той падна, една усойница го ухапа по глезена и Лавейн изпищя.

Динас се сви на леглото, ужасен от змиите и там замря, усетил Екскалибур на врата си.

Хюелбейн бе вече на врата на Лавейн и аз използвах острието на меча, за да го накарам да ме погледне. Усмихнах се и промълвих:

— Дъщеря ми ни гледа от Отвъдния свят. Изпраща ти поздрави, Лавейн.

Той се опита да отговори, но не можа да каже и дума. Една змия се уви около крака му.

Артур втренчено гледаше към кожата, под която се бе скрила жена му. После почти нежно протегна Екскалибур и махна змиите оттам. Дръпна кожата към себе си, за да види лицето на жена си. Гуинивиър се вторачи в него — цялата й красива гордост бе изчезнала. Тя беше просто една ужасена жена.

— Имаш ли някакви дрехи тук? — внимателно попита Артур. Тя поклати глава.

— Има едно червено наметало на трона — обадих се аз.

— Би ли го донесла, Нимю? — помоли Артур.

Нимю донесе пелерината и Артур я подаде на жена си с върха на Екскалибур.

— Ето, заповядай — каза той все така тихо. Една гола ръка се показа изпод кожата и взе наметалото.

— Обърни се — прозвуча изплашения тих глас на Гуинивиър — гледаше към мен.

— Обърни се, Дерфел, моля те — настоя и Артур.

— Има нещо, което трябва да направя преди това, господарю.

— Просто се обърни — заповяда Артур без да сваля поглед от жена си.

Протегнах ръка и преобърнах Свещения съд. Той падна с трясък от пиедестала на пода и тъмната течност се разля по плочите. Това накара Артур да се обърне към мен. Той впи поглед в очите ми. Не можах да го позная. Лицето му бе толкова сурово и студено, толкова лишено от живот. Но в тази нощ Артур трябваше да узнае още нещо. Щом трябваше да изпие тази чаша, пълна с ужаси, по-добре беше да пресуши и последната горчива капка в нея. Опрях върха на Хюелбейн отново в гърлото на Лавейн.

— Коя е Богинята? — попитах го.

Той завъртя глава и аз натиснах Хюелбейн, потече кръв.

— Коя е Богинята? — попитах го пак.

— Изида — прошепна той. Стискаше глезена, където го ухапа усойницата.

— А кой е Богът? — продължих аз.

— Озирис — отвърна той ужасен.

— А кой ще седне на трона?

Лавейн потрепера и не отговори.

— Това са думите, господарю, които ти не чу — обясних аз на Артур без да свалям Хюелбейн от гърлото на Лавейн. — Но аз ги чух и Нимю ги чу. Кой ще седне на трона? — обърнах се отново към Лавейн.

— Ланселот — каза той тихо, почти без глас. Но Артур го чу, и сигурно вече бе видял под мечата кожа голямата бяла бродерия върху черното одеяло, което покриваше леглото в тази огледална стая. На одеялото бе изобразен морския орел на Ланселот.

Плюх върху Лавейн. Прибрах Хюелбейн. после сграбчих дългата черна коса на силуреца. Нимю вече държеше Динас. Издърпахме ги обратно в храма и аз спуснах черната завеса, за да може Артур и Гуинивиър да останат сами. Гуенхуивач бе видяла всичко и сега се кискаше доволна. Поклонниците и хористките, всички голи, бяха клекнали в единия край на мазето, заобиколени от насочените копия на хората на Артур. Гуидър клечеше ужасен при вратата на мазето.