Бърнард Корнуел - Врагът на Господа

— Моят велик боец Борс приема предложението на Артур — заяви той.

— Артур иска ти да се биеш. Никой не ти предлага да пращаш на заколение своя опитомен шопар.

При тези думи Борс изръмжа и понечи да извади меча си, но старейшината, който бе поел отговорността за моята безопасност, вдигна копието си и направи крачка напред. Борс укроти гнева си.

— А великият боец на Артур кой е — попита Ланселот — самият Артур ли?

— Не — отговорих и се усмихнах. — Аз помолих за тази чест и я получих. Поисках я заради обидата, която нанесе на Сийнуин. Възнамеряваше да я прекараш гола през Инис Уидрин, но сега аз ще влача голия ти труп из цяла Думнония. А колкото до дъщеря ми — продължих аз, — вече отмъстих за нейната смърт. Твоите друиди лежат мъртви на лявата си страна, Ланселот. Телата им не са изгорени и душите им никога няма да намерят покой.

Ланселот се изплю в краката ми.

— Предай на Артур, че ще му изпратя своя отговор до пладне — каза той и ми обърна гръб.

— А на Гуинивиър да предам ли нещо? — попитах аз и въпросът ми го накара да се обърне. — Твоята любовница е в Каер Кадарн. Искаш ли да знаеш какво ще стане с нея? Знам каква съдба я чака, Артур ми каза.

Той ме изгледа и отново ме заплю, след това просто си тръгна. Аз направих същото.

Върнах се в Каер Кадарн и намерих Артур на стражевата платформа над западната порта на крепостта, където преди толкова години ми беше говорил за дълга на войника. Войникът трябва да се бие заради онези, които не могат сами да се защитават, каза ми той. Това бе неговото верую и през всичките тези години се беше сражавал за детето Мордред, едва сега се биеше заради себе си, но бе загубил всичко, което искаше. Предадох му отговора на Ланселот, той кимна и ме отпрати с ръка.

Късно вечерта Гуинивиър изпрати Гуидиър да ме повика. Детето се изкатери на отбранителната площадка, където стоях с хората си, и ме дръпна за наметалото.

— Чичо Дерфел — погледна ме той плахо. — Майка те вика — беше изплашен, в очите му имаше сълзи.

Погледнах към Артур, но той изобщо не ни забелязваше, така че слязох по стъпалата и отидох с Гуидър в колибата на копиеносеца. Сигурно бе тежко унижение за наранената й гордост да се реши да ме повика, но Гуинивиър искаше да предаде съобщение на Артур, а знаеше, че той няма по-близък приятел в Каер Кадарн от мен. Изправи се като ме видя да влизам в колибата. Поклоних се и зачаках. Тя каза на Гуидър да отиде да поговори с баща си.

Колибата бе висока едва колкото Гуинивиър да стои изправена. Лицето й се бе издължило, почти измършавяло, но тъгата сякаш й придаваше сияйна красота, от каквато преди я лишаваше гордостта.

— Нимю ми каза, че си видял Ланселот — говореше толкова тихо, че трябваше да се приведа напред, за да я чувам.

— Да, лейди, видях го.

Дясната й ръка несъзнателно си играеше с гънките на роклята.

— Не поиска ли нещо да предадеш?

— Не, лейди.

Гуинивиър впи в мен огромните си зелени очи.

— Моля те, Дерфел, — тихо отрони тя.

— Аз му предложих да изпрати някакво съобщение за вас, лейди. Но той не каза нищо.

Тя се свлече върху някаква грубо скована пейка. Мълчеше и аз се загледах в един паяк, който се спусна от покрива, увиснал на нишката си, която ставаше все по-дълга, а паякът се приближаваше все повече и повече до косата на Гуинивиър. Не можех да откъсна очи от него, чудейки се дали да го махна или да го оставя да прави каквото си ще.

— Ти какво му каза? — попита тя.

— Предложих му да се бия с него, лейди, само ние двамата, Хюелбейн срещу Острието на Христос. После обещах да влача голото му тяло из цяла Думнония.

Тя тръсна гневно глава.

— Да се биете — изсъска диво Гуинивиър, — само това знаете да правите, диваци такива! — изведнъж затвори очи и застина. — Съжалявам, лорд Дерфел — тихо каза тя. — Не трябваше да те обиждам, още повече когато имам нужда от теб, за да помолиш лорд Артур за една услуга.

Тя вдигна очи към мен аз видях, че мъката й е не по-малка от мъката на Артур.

— Ще го помолиш ли?

— За какво, лейди?

— Помоли го да ме пусне, Дерфел. Кажи му, че ще замина отвъд морето. Кажи му, че ще му оставя нашия син, и че той наистина е наш син, и че ще замина и той никога няма да ме види, нито ще чуе за мен.

— Ще го помоля, лейди — обещах аз. Тя долови съмнението в гласа ми и тъжно се вгледа в мен. Паякът бе изчезнал в гъстата й червена коса.

— Мислиш, че ще откаже ли? — изплашено прошепна тя.

— Той ви обича, лейди. Толкова силно ви обича, че, струва ми се, никога няма да може да се раздели с вас.