Бърнард Корнуел - Врагът на Господа

Една сълза се отрони и се търкулна по бузата й.

— И какво ще прави с мен? — попита тя, но аз не отговорих. — Какво, Дерфел? — в гласа й затрептя частица от предишната й сила. — Кажи ми!

— Ще намери сигурно място за вас, лейди, и ще ви държи там под стража — отвърнах аз с нежелание. И всеки ден ще мисли за нея, мина през главата ми, всяка нощ ще я вижда в сънищата си и всяка сутрин ще открива, че я няма. — Ще се отнасят добре с вас, лейди — уверих я тихо.

— Не — изстена тя. Сигурно бе очаквала смъртна присъда, но това бъдеще в клетка й се стори още по-ужасно.

— Кажи му да ме пусне, Дерфел. Само му кажи да ме пусне!

— Ще го помоля — обещах отново, — но не вярвам да се съгласи. Мисля, че не би могъл.

Тя се разплака неудържимо, скрила лице в ръцете си. Почаках малко и тъй като нищо не казваше, излязох от колибата. Гуидър бързо се бе отказал от мрачната компания на баща си и искаше да се върне при майка си, но аз го взех със себе си и го накарах да ми помогне да почистим и да наточим Екскалибур. Горкият Гуидър бе изплашен, защото не разбираше какво става, а нито Гуинивър, нито Артур можеха да му обяснят.

— Майка ти е много болна — казах му аз, — а болните хора, знаеш, понякога трябва да остават сами — усмихнах се. — Може би ще ти разрешат да дойдеш да живееш с Моруена и Серен.

— Ще може ли?

— Мисля, че майка ти и баща ти няма да имат нищо против. А на мен тази идея много ми харесва. Недей да търкаш така меча! Наостри го. Дълги плавни движения, ето така!

По обяд отидох до западната порта и зачаках вестоносеца на Ланселот. Но никой не дойде. Никой. Войската на Ланселот се разпръсваше, както се пръскат пясъчинките върху камък под ударите на дъждовните капки. Малцина тръгнаха на юг заедно с Ланселот, слънцето огряваше белите лебедови крила на шлема му. Но повечето от неговите воини дойдоха на поляната в подножието на Каер Кадарн, положиха на земята копията, щитовете и мечовете си и коленичиха в тревата, оставяйки се на милостта на Артур.

— Ти победи, господарю — казах аз.

— Да, Дерфел — кимна той без да става, — така изглежда.

Беше пуснал брада, а тя бе толкова посребряла, че го правеше по-стар. Не по-слаб, а по-стар и по-мъжествен. Отиваше му. Полъх на вятър развя мечката над главата му.

Седнах до него.

— Принцеса Гуинивиър — започнах аз, загледан във вражите войници, които оставяха оръжията и коленичеха под нас, — ме помоли да говоря с теб.

Той не каза нищо. Дори не ме погледна.

— Тя иска…

— Да си отиде — прекъсна ме Артур.

— Да, господарю.

— С нейния морски орел — добави той мрачно.

— Не каза такова нещо, господарю.

— Къде другаде би могла да отиде? — запита Артур и студено ме погледна. — Той пита ли за нея?

— Не, господарю. Нищо не каза.

Артур се засмя, но това бе жесток смях.

— Горката Гуинивиър, горката, горката Гуинивиър. Той не я обича, нали? Била е просто една красива вещ за него, още едно огледало, в което да се възхищава на собствената си красота. Това сигурно я съсипва, Дерфел.

— Тя ви моли да я освободите — настоях аз, както бях обещал. — Ще ви остави Гуидър, ще замине…

— Не може да ми поставя никакви условия — гневно заяви Артур. — Никакви.

— Така е, господарю — съгласих се аз. Направих каквото можах за нея, но нищо не постигнах.

— Ще остане в Думнония — отсече Артур.

— Да, господарю.

— И ти ще останеш тук — заповяда дрезгаво той. — Мордред може да те освободи от клетвата към него, но аз не. Аз съм твоят господар, Дерфел, а ти си мой съветник и ще останеш тук с мен. От днес нататък ти си моят велик боец.

Обърнах се да погледна излъскания и наточен меч, поставен на кралския камък.

— Още ли съм велик боец на краля, господарю?

— Ние си имаме крал — отвърна той — и аз няма да престъпя тази клетва, но ще управлявам тази страна. Аз и никой друг, Дерфел.

Спомних си за моста над реката Понт, която пресякохме преди да влезем в сражение с Аел.

— Щом не искаш да си крал, господарю — казах аз, — тогава ще бъдеш император. Ще бъдеш господар на кралете.

Той се усмихна. Това бе първата усмивка на лицето му, от момента, в който Нимю дръпна черната завеса в Морския дворец. Беше едва доловима, но все пак усмивка. Освен това не отхвърли и титлата, предложена от мен. Император Артур, господар на кралете.

Ланселот си отиде, а това, което остана от войската му, сега коленичеше пред нас в ужас. Знамената им лежаха на земята, а до тях — копията и щитовете им. Лудостта връхлетя върху Думнония като гръмотевична буря, но отмина, а Артур победи и сега под нас цяла армия чакаше милостта му на колене под високо издигналото се лятно слънце. Точно за това бе мечтала някога Гунивиър. Думнония в краката на Артур и мечът му върху кралския камък, но вече бе твърде късно. Твърде късно за нея.