Бърнард Корнуел - Господарят на войната

Беше същата онази войска, която бях видял на билото на западния хълм. Осъзнах, че тя бе тръгнала на юг след Мордред, за да завземе Думнония за себе си. Тази войска бе дошла да гледа как Артур и Мордред се унищожават, и сега след като битката бе приключила войската на Гуент бавно слизаше по склона под кръстовете на своите знамена. Идваха, за да наложат своята власт в Думнония и да провъзгласят Мюриг за нейн крал. Червените им наметала и алените пера на шлемовете им изглеждаха черни в здрача, а като погледнах нагоре видях първите бледи звездици на все още светлото вечерно небе.

Насочих коня си към Нимю, но спрях на стотина крачки от моята стара приятелка. Олуен ме наблюдаваше. Нимю не откъсваше злия си поглед от лицето ми. Тогава аз й се усмихнах, хванах Екскалибур с дясната си ръка и вдигнах чуканчето на лявата, за да разбере какво бях направил. След това й показах Екскалибур.

Тогава тя разбра какво бях намислил.

— Не! — изпищя тя, и войската й от луди започна да вие с нея. Вечерното небе се разтресе от нечленоразделните им викове.

Аз отново сложих Екскалибур под мишницата си, хванах юздите, извърнах кобилата и я пришпорих. Продължих да забивам петите си в корема й, за да ускоря устремния й бяг. Чух конят на Нимю да галопира след мен, но тя бе закъсняла, и бе твърде далеч.

Яздех към „Придуен“. Лекият вятър изпълваше платното й и тя се бе отдалечила от пясъчната ивица, а призрачният камък на носа й се издигаше и падаше сред безкрайните морски вълни. Забих отново петите си в корема на кобилата и животното отметна глава. Аз я насочих към потъмняващите води на морето и продължих да я пришпорвам, докато студените вълни започнаха да обливат гърдите й. Едва тогава отпуснах юздите. Кобилата потрепна под мен, когато взех Екскалибур в дясната си ръка.

Издигнах ръката си назад. По мечът имаше кръв, но острието въпреки това сияеше. Веднъж Мерлин беше казал, че Мечът на Ридерч накрая ще се превърне в пламък, и може би наистина стана така, а може и сълзите в очите ми да са ме измамили.

— Не! — изпищя Нимю.

И тогава хвърлих Екскалибур, хвърлих го силно към дълбоката вода, където приливите и отливите бяха издълбали протока в Камланските пясъци.

Екскалибур се превъртя във въздуха. Никога не е имало по-красив меч от него. Мерлин се кълнеше, че е направен от Гофанон в ковачницата на Отвъдния свят. Мечът на Ридерч, едно от Съкровищата на Британия. Това бе мечът на Артур, дар от друид. Оръжието се въртеше, летейки срещу потъмняващото небе и острието му пламна в сини пламъци на фона на все по-ярката светлина на звездите. За миг мечът застина в небесата — една сияеща лента от сини пламъци — и после падна.

Падна право в средата на протока. Падна почти без звук, бели пръски вода и мечът изчезна.

Нимю изпищя. Аз обърнах кобилата и я подкарах към брега и после през пясъчното бойно поле, натам, където все още ме чакаше моят последен боен отряд. И оттам видях, че войската на лудите се оттегля. Те си отиваха, а хората на Мордред, онези, които бяха оцелели, тичаха по пясъчния бряг, за да избягат от напредващите воини на Мюриг. Думнония щеше да падне, на власт щеше да дойде слаб крал и саксите щяха да се върнат, но ние щяхме да живеем.

Смъкнах се от коня, хванах Сийнуин под ръка и я заведох до върха на една близка дюна. Небето на запад бе обляно от червеното сияние на залязващото слънце, а ние стояхме рамо до рамо в сянката на света и гледахме как „Придуен“ се издига и пада по вълните. Платното й бе пълно сега, защото вечерният вятър духаше от запад и носът на „Придуен“ пенеше водата пред себе си, зад кърмата оставаше дълга ясна следа. Плаваше право на юг, после обърна на запад. Но вятърът духаше от запад. Няма платноходка, която да може да плава право срещу вятъра, но тази плаваше, кълна се. Тя се носеше на запад и вятърът духаше от запад, и въпреки това платното й се издуваше и носът й пореше водата, или може би не знаех какво точно виждам, защото очите ми бяха пълни със сълзи, имаше и други, които се стичаха по бузите ми.

И докато гледахме, забелязахме от водата да се надига сребърна мъгла.

Сийнуин стисна ръката ми. Мъглата бе само малко петно, но то се разширяваше и сияеше. Слънцето си бе отишло, нямаше луна, само звезди и смрачаващо се небе и изпъстрено със сребърни петънца море и лодката с тъмното платно, и въпреки това мъглата сияеше. Сияеше със сребърното сияние на звездите. Или това бе само от сълзите в очите ми.

— Дерфел! — чух сопнатия глас на Сенсъм. Беше дошъл с Мюриг и сега се препъваше по пясъка към нас. — Дерфел! — викна той. — Трябваш ми! Ела тук! Веднага!