Бърнард Корнуел - Господарят на войната

Но ние бяхме победили. Най-задните редици на врага побягнаха от мечовете ни, но в центъра, където се биеха Мордред и Артур, никой не побягна и битката около двамата предводители ставаше все по-ожесточена. Опитахме се да обградим хората на Мордред, но те не ни позволиха и тогава видях колко бяхме оредели и колко много от нас никога нямаше да могат да се бият отново, защото бяхме пролели кръвта си в пясъците на Камлан. Тълпа от вражи копиеносци ни наблюдаваше от дюните, но те бяха страхливци и нямаше да дойдат да помогнат на другарите си. Така последните от нас се биеха с последните от хората на Мордред и видях как Артур сече с Екскалибур и се опитва да стигне до краля. И Сеграмор беше там, и Гуидър, а също се включих в сражението. Отбих копие с щита си, замахнах с Хюелбейн напред, а гърлото ми бе сухо като пушек, гласът ми — като на гарван. Ударих някого и Хюелбейн остави диря върху щита му, човекът залитна назад и нямаше сили да направи нова крачка напред, аз също бях изморен до смърт и затова само стоях и го гледах със смъдящи от пот очи. Той бавно пристъпи напред, аз замахнах. Човекът залитна от удара върху щита му и се опита да ме прониже с копието си — беше мой ред да отстъпя назад. Едва дишах, и навсякъде около мен уморени мъже се биеха със също толкова уморени противници.

Галахад беше ранен, дясната му ръка беше счупена и по лицето му имаше кръв. Кълхуч бе мъртъв. Не видях как са го убили, но по-късно открих тялото му с две копия в незащитените му слабини. Сеграмор куцаше, но бързият му меч все още сееше смърт. Той се опитваше да прикрива Гуидър, чиято буза кървеше, но младежът упорито си пробиваше път, за да стигне до баща си. Белите гъши пера на Артур бяха почервенели от кръв, бялото му наметало също. Видях как посича някакъв висок мъж, отблъсква нечие копие и отново замахва с Екскалибур.

Точно тогава върху него връхлетя Лохолт. До този момент не го бях забелязал, но той видя баща си и пришпори коня си към него. Издигна назад копието с единствената си ръка. Извика с омраза и връхлетя върху купчината уморени мъже. Очите на коня бяха побелели от ужас, но шпорите го тласкаха напред и Лохолт се прицели в Артур. Тогава Сеграмор грабна някакво копие и го хвърли в краката на коня. Животното се препъна в тежката дръжка и се строполи сред гейзер от пясък. Сеграмор пристъпи към мятащите се копита и замахна странично с тъмното острие на своя меч — кръвта на Лохолт бликна от врата му. Но точно когато Сеграмор отнемаше душата на Лохолт, един Кървав щит се стрелна напред насочил копието си срещу нумидиеца. Сеграмор извъртя меча, кръвта на Лохолт по острието му опръска Кървавия щит преди тъмният връх на извитото оръжие да потъне в плътта на ирландеца. Той падна, пищейки от болка, но тогава вик оповести, че Артур бе стигнал до Мордред и ние всички инстинктивно се обърнахме да видим как двамата мъже се изправят един срещу друг. Цял живот бяха трупали омраза един към друг.

Мордред свали ниско меча, после го вдигна над главата си, за да покаже на хората си, че иска Артур за себе си. Те послушно отстъпиха назад. Мордред, точно както в деня на своето провъзгласяване за крал в Каер Кадарн, бе облечен целия в черно. Черно наметало, черен нагръдник, черни панталони, черни ботуши и черен шлем. На места черната му ризница бе набраздена с бели ивици там, където остриетата бяха остъргали изсъхналия катран и бяха оголили метала. Щитът му също бе боядисан с катран. Единствените цветни петна по него бяха листенцата на изсъхналото клонче върбинка, което се подаваше от врата му и очните отвори на черепа, увенчал шлема му. Мисля, че беше детски череп, защото бе толкова малък, а очните отверстия бяха запълнени с парчета червен плат. Мордред пристъпи напред, накуцвайки с посукания си глезен и размахвайки меч. Артур също ни направи знак да отстъпим назад за да му направим място. Той стисна Екскалибур и вдигна сребърния си щит, чиято обшивка бе разкъсана и окървавена. Колко ли от нас бяха оцелели до този момент? Не знам. Четиридесет? Или по-малко, а „Придуен“ бе стигнала до завоя на речния канал и се плъзгаше към нас, призрачният камък сивееше на носа й. Платното й едва потрепваше на слабия вятър. Греблата потъваха и пак се издигаха. Приливът почти бе достигнал връхната си точка.

Мордред атакува, Артур отби удара и на свой ред нападна, а Мордред отстъпи. Кралят беше бърз, и беше млад, но посуканият му глезен и дълбоката рана в бедрото, която бе получил в Арморика, го правеше по-трудно подвижен от Артур. Той облиза сухите си устни, пак пристъпи напред и мечовете изкънтяха в притихналата вечер. Един от враговете, които наблюдаваха двубоя изведнъж залитна и падна без видима причина. Така и не мръдна повече, а Мордред пристъпи бързо напред и мечът му описа ослепителна арка във въздуха. Артур пресрещна острието с Екскалибур и блъсна с щита си Мордред. Кралят политна назад. Артур вдигна меча да нанесе удар, но Мордред успя някак да запази равновесие, отби атаката на Артур и в отговор тръгна напред с бързи последователни удари.