Бърнард Корнуел - Господарят на войната

— Дайте път! — викна някой зад мен и аз отстъпих встрани. Край мен изтича копиеносец, минал през нашите редици с огромен горящ прът. Той го заби в лицата на враговете пред нас, те се отдръпнаха от тлеещия връх и ние скочихме в образувалия се процеп. Огънят обгаряше лицата ни докато сечахме и мушкахме. Над нас продължаваха да летят пламтящи главни. Врагът, който беше най-близо до мен се отдръпна от горещината и откри незащитената си страна към моя съсед. Чух как ребрата му изпукаха, пробити от копието и видях от устата му да изригва кръв докато падаше. Вече се намирах сред втората редица на противника и една главня изгаряше крака ми, но аз оставих болката да се превърне в гняв и забих Хюелбейн в нечие лице. После човекът зад мен ритна пясък върху пламъците, след като ме бе избутал сред третия ред на вражата стена. Вече нямах място, за да използвам меча си, защото бях притиснат щит до щит към някакъв мъж, който плюеше по мен и се опитваше да ме намушка със собствения си меч под ръба на щита ми. Зад мен се появи копие и се заби в бузата на моя противник, натискът на щита му отслабна колкото да блъсна напред с моя щит и да размахам Хюелбейн. По-късно, много по-късно, си спомних, че издавах някакви неразбираеми крясъци и бясно удрях човека по главата, докато не го забих в пясъка. Бяхме обзети от лудостта на битката, отчаяната лудост на воините, приклещени в тясно място, но не ние, а врагът отстъпваше. Яростта ни се превърна в ужас за тях и ние се биехме като Богове. Слънцето пламтеше току над самите западни хълмове.

— Щитове! Щитове! Щитове! — ревеше Сеграмор, напомняйки ни да не разкъсваме стената от щитове, и съседът ми отдясно удари своя щит в моя, захили се, и замахна с копието си напред. Зърнах нечий меч, който се канеше да ми нанесе мощен удар, и го посрещнах с Хюелбейн, но по-ниско и мечът ми мина през китката на врага като че ли костите му бяха от тръстика. Мечът полетя към редиците зад мен заедно с кървавата ръка, която все още стискаше дръжката. Човекът вляво от мен падна, пронизан с копие в корема, но мястото му веднага зае воин от втория ред, който се закле да отмъсти, затвори с трясък пробива в нашата стена с щита си и замахна с меча.

Друг горящ клон прелетя над нас и падна върху двама от противниците ни, които се дръпнаха встрани. Ние нахлухме в отвора и изведнъж пред нас нямаше никой, само пясък.

— Стойте един до друг! — викнах аз. — Стойте един до друг!

Бяхме разбили вражата стена от щитове. Всички от първата им редица бяха мъртви или ранени. Втората им редица умираше, а задните редици бяха от хора, които имаха най-малко желание да се бият и затова бяха най-лесни за убиване. Тези последни редици бяха пълни с мъже, вещи в изнасилването и хитри в грабежите, но те никога не се бяха изправяли срещу стена от щитове, изградена от безмилостни опитни воини-убийци. А как убивахме тогава. Стената им се разпадаше, разяждана от огън и страх, а ние крещяхме, предвкусвайки победата. Спънах се в някакво тяло, паднах напред и се претърколих, вдигнал щита пред лицето си. Някой халоса щита с меча си, трясъкът ме оглуши, после хората на Сеграмор се надвесиха над мен и един копиеносец ме изправи на крака.

— Ранен ли си? — попита той.

— Не.

Той се извърна да продължи битката. Аз се огледах да видя къде стената ни имаше нужда от подкрепа, но тя навсякъде бе поне с по трима души в дълбочина и тези три редици смилаха враговете пред себе си и напредваха през труповете на избитите противници. Мъжете сумтяха докато замахваха, мушкаха и сечаха вражата плът. Това е величието икрасотата на войната, потъваш в забрава, отдаваш се на абсолютната радост, когато разбиеш стена от щитове или мечът ти потъне в тялото на омразен враг. Наблюдавах Артур, не познавах по-добър човек от него, а очите му бяха изпълнени с радост докато убиваше. Галахад, който всеки ден се молеше да го осени Бог с любов, за да може да следва Христовата заповед да обича всички хора, сега убиваше с безпощадна методичност. Кълхуч ревеше обиди. Беше свалил щита от лявата си ръка, за да може да използва и двете си ръце като размахва тежкото си копие. Гуидър се хилеше зад забралото на шлема си, а Талиезин пееше, докато убиваше ранените врагове, останали зад нашата напредваща стена от щитове. Не можеш да победиш в сражение между стени от щитове с разум и умереност, а само с Богоподобния устрем на виещата лудост.

И врагът не можа да устои на нашата лудост. Стената им се разпадна и те побягнаха. Мордред се опита да ги задържи, но те не пожелаха да останат заради него. Тогава и той побягна с тях назад към укреплението. Някои от нашите, все още обладани от яростта на битката, тръгнаха да ги преследват, но Сеграмор ги спря. Той беше ранен в лявото рамо, но не позволи на никой да му помогне, а крещеше след хората си да преустановят преследването. Не посмяхме да тръгнем след врага, макар и да бе победен, защото щяхме да се окажем в по-широката част на пясъчната ивица, и направо да поканим противникът да ни обгради. Затова си останахме там, където се бяхме били, подигравахме се на нашите врагове и ги наричахме страхливци.