Бърнард Корнуел - Господарят на войната

— Деца! — подигра им се Кълхуч и им обърна гръб, за да покаже презрението си към тях.

Точно тогава един младок изскокна от вражите редици. Шлемът му беше твърде голям за голобрадата му глава, нагръдникът му беше от лоша мека кожа, а на щита му имаше процеп между две от дъските. Той беше млад човек, който трябваше да убие велик боец, за да спечели богатство и затова се затича срещу Кълхуч с вик, изпълнен с омраза, а останалите воини на Мордред го окуражаваха с шумни възгласи.

Кълхуч се обърна, приклекна и насочи копието си срещу чатала на младежа. Младокът вдигна своето копие с намерението да го забие над спуснатия ниско щит на Кълхуч, после нададе победоносен вик като заби острието надолу, но викът му се превърна в задавен писък, когато копието на Кълхуч тихо изсвистя и грабна душата на момчето от отворената му уста. Кълхуч, остарял в битки, отстъпи назад. Неговият щит дори не бе докоснат. Умиращият се препъна, копието висеше забито във врата му. Той опита да се обърне към Кълхуч и падна. Никой не помръдна. Кълхуч плю срещу Мордред и се върна при нас, а ние го приветствахме с радостни възгласи. Той ми смигна щом приближи.

— Видя ли как става, Дерфел? — викна Кълхуч, — Гледай и се учи.

Думите му разсмяха мъжете около мен.

„Придуен“ вече беше на вода, светлият й корпус се оглеждаше в блещукащата вода, накъдрена от лекия западен вятър. Този вятър донесе вонята на хората на Мордред — миришеше на кожа, пот и медовина. Мнозина от враговете сигурно бяха пияни, защото мнозина от тях нямаха кураж да се изправят срещу нас без да са пияни. Чудех се дали младокът, чиято уста и гърло вече бяха почернели от мухи, бе намерил в медовината смелост да излезе срещу Кълхуч.

Мордред придумваше хората си да тръгнат напред и най-смелите сред тях насърчаваха своите другари да вървят. Стори ми се, че слънцето изведнъж се бе спуснало доста по-ниско, защото бе започнало да ни заслепява; не бях усетил колко време бе минало докато Фергал ни проклинаше и после докато Кълхуч се подиграваше на врага, а този враг все още не можеше да намери смелост да тръгне в атака. Малцина тръгваха напред, а останалите се влачеха след тях, и тогава Мордред започваше да ги ругае, докато закърпи отново стената от щитове и после отново ги насърчаваше. Винаги е така. Иска се голям кураж да атакуваш стена от щитове, а нашата, макар и малка, бе добре подредена и пълна с известни воини. Хвърлих поглед към „Придуен“ — тъкмо спускаха новото платно и то увисна на рейката. Беше боядисано в кърваво червено и украсено с черната мечка на Артур. Кадуг бе дал много злато за това платно, но после вече нямах време да гледам кораба в далечината, защото хората на Мордред най-после идваха към нас и по-смелите подтикваха другите да тичат.

— Подпрете се здраво! — викна Артур и ние подвихме колене, за да поемем удара на противниковата стена. Врагът бе на дванадесет крачки от нас, десет и тъкмо щяха да ни връхлетят с крясъци, когато Артур отново извика:

— Сега!

Гласът му спря устрема на вражите копиеносци, защото те се почудиха какво ли означава това, но после Мордред им изкрещя да убиват и така най-накрая те се блъснаха в нас.

Копието ми се удари в нечии щит и бе избито от ръката ми. Зарязах го и грабнах Хюелбейн, който бях забил в пясъка пред мен. Миг по-късно щитовете на Мордред се удариха в нашите и един къс меч ме удари по главата. Ушите ми зазвъняха от удара по шлема, мушнах Хюелбейн под щита си, търсейки крака на моя нападател. Усетих как острието се вряза в плътта му и силно завъртях меча. Човекът залитна, осакатен. Потрепна, но се задържа на крака. Той имаше черна къдрава коса, която се подаваше изпод очукания му железен шлем. Докато той плюеше по мен, аз успях да измъкна Хюелбейн изпод щита си. Отбих един свиреп удар на късия меч на противника и после стоварих тежкото острие на моето оръжие върху главата му. Той се строполи на пясъка.

— Пред мен — викнах аз на човека зад мен и той заби копието си в осакатения враг, който иначе можеше да ме намушка в слабините. Тогава чух викове на болка и уплаха и бързо погледнах наляво. Макар че не виждах ясно от размаханите мечове и брадви, все пак видях, че огромни горящи главни летяха над главите ни и падаха сред редиците на противника. Артур използваше погребалната клада като оръжие, и неговата последна команда преди да се сблъскат двете стени от щитове бе отправена към мъжете близо до огъня, които трябваше да грабнат горящи клони от кладата за незапалените им краища и да ги хвърлят върху редиците на Мордред. Вражите копиеносци инстинктивно се отдръпнаха от пламъците и Артур поведе нашите хора в направения пробив.