Кон Игълдън - Степният вълк

Дойде на себе си, когато някой изля кофа отгоре му. Задъха се от студената вода, която потече по него, смесвайки се с кръв и мръсотия. Шолой го вдига на крака и Темуджин видя, че старецът е прогонил момчетата, които все още викаха подигравателно и се присмиваха на жертвата си. Погледна в очите на Шолой, но не видя нищо освен раздразнение. Старецът щракаше с пръсти пред лицето му, за да привлече вниманието му.

— Изпразних кофата, ще трябва да донесеш още вода. — Гласът на Шолой идваше някъде отдалеч. — След това, докато ядем, ще помогнеш за тепането на вълната. Ако работиш добре, ще получиш месо и топъл хляб, за да събереш сила. — Старецът го изгледа с отвращение. — Още е замаян. Трябва му по-дебел череп, като на брат му. Онова момче имаше глава на як.

— Чувам те — раздразнено каза Темуджин, отърсвайки се от слабостта си. Грабна кофата, без да си прави труда да крие гнева си. Не виждаше Коке и останалите, но се закле да довърши започнатия от тях бой. Беше търпял тежкия труд и насмешките на олхунутите, но побоят пред очите на всички му дойде в повече. Знаеше, че не може да се хвърли сляпо срещу другото момче. Детето в него го искаше, но воинът му подсказа да намери по-подходящ момент. Със сигурност щеше да го дочака.

Докато яздеше между върховете в огромната зелена равнина, Есугей видя конници в далечината. Устните му се свиха в твърда линия. От това разстояние не можеше да определи дали това са олхунути, изпратени да го проследят, или конници на някое от другите племена в района. Надеждата му да са пастири бързо се изпари, щом огледа голите склонове. Не се виждаха заблудени овце. Мрачно помисли, колко е уязвим, ако групата реши да го преследва.

Следеше движението им с периферното си зрение, като внимаваше да не се обръща към тях. Надяваше се да не тръгнат подир самотен конник. Изсумтя, когато видя, че се обръщат и препускат в галоп към него, вдигайки облак прах. Първите съгледвачи на вълците бяха на два дни път и той беше принуден да се измъкне от преследвачите си на открита местност. Препусна със скопения си кон, доволен, че животното е силно и добре отпочинало. Може би мъжете след него бяха уморени и щяха да изостанат.

Не се озърташе през рамо. В широката долина се виждаше на пет-шест мили разстояние. Гонитбата щеше да е дълга, но рано или късно те щяха да го настигнат, освен ако не извадеше късмет да намери някакво убежище. Очите му трескаво обходиха хълмовете и видяха рехави дървета по високите хребети. Нямаше да го скрият. Трябваше му закътано дере, в което дърветата покриват земята със стари листа и сиви борови иглички. Такива места имаше много, но далеч. Той продължи напред, а в гърдите му започна да се надига раздразнение. Когато все пак се обърна, конниците се бяха приближили. Бяха петима. Знаеше, че гонитбата здравата ги е разгорещила. Сигурно крещяха възбудено, макар че виковете им не достигаха до него. Усмихна се и препусна напред. Ако знаеха кого преследват, едва ли щяха да са толкова безразсъдни. Ръката му докосна дръжката на меча, вързан за задницата на коня. Дългото острие беше принадлежало на баща му и сега бе увито в кожен ремък, за да не падне при езда. Лъкът също беше добре закрепен за седлото, но той можеше да го опъне за миг. Под дела усещаше тежестта и на старата ризница, която беше спечелил в битка. Можеше да изколи доста от тях, помисли си той и усети познатата тръпка. Той беше ханът на вълците и не се боеше от никого. Щяха да платят прескъпо за кожата му.

Темуджин трепна, когато суровата вълна за стотен път одраска червените му пръсти. В лагера на вълците беше виждал как се прави това, но там тази работа обикновено се оставяше на по-големите момчета и на младите жени. При олхунутите беше различно, той разбра, че не е бил набелязан нарочно. Най-малките деца носеха кофи с вода и поръсваха всеки пласт вълна, за да я държат непрекъснато влажна. Коке и другите момчета връзваха на рамки опънатите кожи и ги удряха с дълги гладки пръчки часове наред, а потта се лееше от тях на потоци. Темуджин вече бе минал през тази част и едва удържа на изкушението да счупи пръчката си в ухилената физиономия на Коке.

Щом кожите омекнеха, жените премерваха с разперени ръце един алд 5 5 Монголска мярка за дължина, равна на разстоянието между разперените ръце на човек, или около 160 см — Б.р. и го отбелязваха с креда. След това ги опъваха върху платнищата за плъстене, изглаждаха ги и почистваха клечките и свободните влакна, докато не получеха гладка бяла постелка. Добавяха още вода, за да претеглят грубата плъст на пластове, но за да постигнат точната дебелина се искаше истинско умение. Ръцете му се зачервиха и разраниха с напредването на деня. Работеше с останалите, Коке му се подиграваше, а жените се кискаха на неудобството му. Откри, че това не го ядосва. Вече беше решил да изчака удобния момент и се оказа, че така понася обидите и подигравките по-лесно. Всъщност изпитваше удоволствие от мисълта, че когато наоколо няма никого, той ще върне на Коке заслуженото. Тази мисъл го караше да се чувства по-добре.