Кон Игълдън - Степният вълк

Излезе навън, потрепери от студа и се прегърна с ръце под дебелия дел. Шолой за пореден път изпразваше мехура си. Явно му се налагаше да го прави през час. Темуджин неведнъж се бе будил през нощта, докато старецът се препъваше покрай него. Чудеше се защо този път беше дръпнал завивките му. Усети дълбока болка в стомаха от глад и с нетърпение закопня за топла закуска. Сигурен беше, че малко топъл чай ще спре треперенето на ръцете му, но Шолой щеше само да се изкикоти презрително, ако помолеше за това, преди още да е запалена печката.

Стадата бяха само тъмни очертания на звездната светлина. Темуджин изпразваше мехура си и гледаше как от урината му се вдига пара. През пролетта нощите бяха студени. Видя, че земята е покрита с ледена коричка. Вратата бе обърната на юг, и не беше проблем да открие накъде е изток. Нямаше и следа от приближаващата зора. Той се надяваше, че Шолой не става в толкова ранен час всеки ден. Може да беше беззъб, но бе здрав и жилав като стара тояга и на Темуджин му прималя от усещането, че денят се очертава дълъг и тежък.

Както се беше загърнал, усети, че Шолой го хваща за ръката и го бута. Старецът държеше дървена кофа и докато Темуджин я поемаше, взе втора и я пъхна в свободната му ръка.

— Напълни ги и се връщай бързо, момче — каза той.

Темуджин кимна и се обърна към течащата наблизо рекичка. Искаше му се Хазар и Хаджиун да бяха тук. Вече му липсваха. Не бе трудно да си представи как влизаха в познатия открай време гер и Хулун им дава задачите за деня. Кофите бяха тежки по обратния път, но трябваше да яде, а не се съмняваше, че Шолой би го уморил от глад, стига да му се удаде възможност.

Когато се върна, печката беше вече запалена и Бьорте беше изчезнала. Шрия, мрачната дребна съпруга на Шолой, се суетеше около печката и подклаждаше огъня с подпалки. После тресна шумно вратата. Не беше казала нито дума, откакто беше пристигнал. Темуджин погледна жадно към чайника, но Шолой влезе точно когато остави кофите на пода, хвана го здраво с два пръста за бицепса и отново го изведе навън в тъмното.

— Ще влезеш после, щом изгрее слънцето. Можеш ли да стрижеш овце?

— Не, никога не съм… — започна Темуджин.

Шолой се намръщи.

— От голяма полза си ми, няма що. И сам мога да си нося кофите. Когато се развидели, искам да събереш лайна за печката. Можеш ли да пасеш стадо?

— Правил съм го — бързо отвърна Темуджин с надеждата, че ще получи понито си, за да се грижи за овцете и говедата на олхунутите. Така поне щеше да прекарва известно време далеч от новото си семейство. Шолой отгатна мисълта му и беззъбата му уста се изкриви като влажен мърляв юмрук.

— Искаш да побегнеш обратно при мама, а? Уплаши се от малко тежка работа, нали?

Темуджин поклати глава.

— Мога да щавя кожа и да плета въжета за юзди и седла. Мога да обработвам дърво, рог и кост.

Усети, че се изчервява, но не вярваше, че Шолой ще забележи на оскъдната светлина. Чу как старецът изсумтява.

— За какво ми е седло, щом като нямам кон? Не всички сме се родили в коприни и хубави кожи.

Темуджин видя летящия към него юмрук и се изплъзна. Шолой обаче продължи да го удря. Събори го върху тъмното петно, където урината бе прояла сланата. Докато се надигаше, Шолой го изрита в ребрата и Темуджин изгуби самообладание. Скочи с цялата бързина, на която беше способен, и замръзна на място, внезапно обхванат от нерешителност. Старецът беше твърдо решен да го унижава с всяка дума. Не можеше да разбере какво иска от него.

Шолой подсвирна раздразнено, изплю се и протегна извитите си пръсти към него. Темуджин отстъпи назад, беше неспособен да открие отговор, който да се хареса на мъчителя му. Свиваше се и се предпазваше от пороя юмруци, но някои от тях успяха да достигнат целта си. Всичките му инстинкти го караха да отвърне на ударите, но дори не беше сигурен, че Шолой ще ги усети. В тъмното старецът беше по-голям и страшен и Темуджин не мислеше, че може да го удари достатъчно силно, за да го спре.

— Стига! — извика той. — Стига!

Шолой се изсмя. Беше сграбчил като с клещи тила на Темуджин и дишаше тежко, сякаш бе тичал с всички сили по пладнешкото слънце.

— Пречупвал съм и по-добри понита от теб, момче. И с повече дух. Не си по-добър, отколкото те смятах.

В гласа му звучеше дълбоко презрение и Темуджин осъзна, че вече различава чертите на стареца. На изток се появяваха първите лъчи на слънцето и племето най-сетне започна да се събужда. И двамата усетиха едновременно, че ги наблюдават. Когато се обърнаха, видяха Бьорте.