Кон Игълдън - Сребърна империя

Докато събираше дрехите, разхвърляни от синовете й по храстите наоколо, тя си спомни единствения мъж, който я беше накарал да се страхува. Лелееше спомена за онзи път, когато Чингис беше погледнал на нея като на жена, а не просто съпруга на един от синовете му. Беше станало на брега на едно езеро, на хиляди мили оттук, в друга страна. Беше видяла как очите на хана блясват само за миг при вида на младостта и красотата й. Беше му се усмихнала, ужасена и изпълнена с благоговение.

— Това беше истински мъж — промълви тихо тя и поклати глава с усмивка.

Хазар стоеше в каруцата, облегнат на бялата плъст на ханския гер — два пъти по-широк и един път и половина по-висок от домовете на народа. Чингис го беше използвал като място за срещи на военачалниците. Угедай така и не бе взел огромната конструкция, която бе толкова тежка, че каруцата трябваше да се тегли от шест вола. След смъртта на великия хан герът остана празен месеци наред, докато Хазар не го присвои. Досега никой не беше посмял да оспори правото му върху него.

Хазар надуши печения мармот, който Хаджиун бе донесъл за обяд, и каза:

— Да хапнем навън. Денят е твърде хубав, за да стоим на тъмно.

Освен димящия поднос Хаджиун носеше и голям мях айраг. Подхвърли го на брат си, остави подноса на края на каруцата, седна, провеси крака и попита:

— Къде са останалите?

Хазар сви рамене.

— Джебе каза, че ще дойде. Пратих вестоносец при Джелме и Субодай. Или ще дойдат, или няма, те си решават.

Хаджиун изпухтя раздразнено. Трябваше сам да прати съобщенията, за да е сигурен, че брат му няма да забрави и че няма да използва неподходящи думи. Нямаше смисъл да гълчи мъжа, който вече беше бръкнал в димящите парчета месо. Хазар си беше Хазар и това беше колкото вбесяващо, толкова и успокояващо на моменти.

— Почти е завършил онзи свой град — рече Хазар и задъвка. — Странно място, с тези ниски стени. Мога направо да ги прескоча с коня.

— Мисля, че точно това е целта му — отвърна Хаджиун. Взе джоб от безквасен хляб от другото гърне и замаха с ръка да разсее дима, докато го пълнеше с месо. Хазар го изгледа объркано и Хаджиун въздъхна.

— Ние сме стените, братко. Той иска народът да разбере, че не му се налага да се крие зад камъните като дзинците. Нали разбираш? Туманите на войската ни са стените.

— Умно — отбеляза с пълна уста Хазар. — Но накрая ще ги издигне, само гледай. Дай му още година-две и ще започне да трупа още камъни. Градовете те карат да се страхуваш.

Хаджиун зяпна брат си, питаше се дали току-що не е изрекъл истинска мъдрост. Хазар забеляза внезапния му интерес и се ухили.

— И сам си го виждал. Ако има злато, човек живее със страх, че някой ще му го отнеме, и затова вдига стени около него. Тогава всички научават къде е златото, идват и го взимат. Винаги става така, братко. Глупаците и златото вървят заедно.

— Така и няма да разбера дали мислиш като дете, или като голям мъдрец — отбеляза Хаджиун и си напълни още един джоб, без да спира да дъвче.

Хазар се опита да каже „мъдрец“ с пълна уста и се задави, така че се наложи брат му да го заудря по гърба. Двамата бяха добри приятели, откакто се помнеха.

Хазар избърса сълзите си, пое дълбоко дъх и отпи глътка айраг от издутия мях.

— Ще му трябват стени по новолуние, струва ми се.

Хаджиун машинално се огледа да види дали някой не ги подслушва. Около тях бе пуста поляна, само конете им пасяха наблизо. По-нататък воините усилено тренираха за голямото състезание, което бе обещал Угедай. Щеше да има сиви коне и брони за борците и стрелците, дори за онези, които спечелят надбягването през равнината. Накъдето и да погледнеха, мъжете се упражняваха по групи, но никой не се мотаеше твърде близко до тях. Хаджиун се отпусна.

— Чул ли си нещо?

— Не, но само глупак може да очаква полагането на клетва да мине като по вода. Угедай не е глупак, не е и страхливец. Изправи се срещу мен, когато полудях след… — Поколеба се и за момент погледът му стана отнесен и студен. — След като Чингис умря. — Отпи отново от силното питие. — Ако беше поискал клетвата им още тогава, никой от племената нямаше да посмее да вдигне ръка срещу него. А сега? Кой знае?

Хаджиун кимна мрачно.

— Сега Чагатай набра сила и половината народ се пита защо той да не е хан.

— Ще се лее кръв, братко. По един или друг начин — отвърна Хазар. — Надявам се само Угедай да знае кога да прощава и кога да прерязва гърла.

— Той има нас — рече Хаджиун. — Именно затова исках да се срещнем тук и да обсъдим плановете си, за да го видим като хан.