— Остави ни насаме, Барас — рече Угедай. — Остави каната, но вземи писаря със себе си.
Миг по-късно с Темуге отново бяха сами. Угедай пресуши чашата си и се оригна.
— Защо дойде при мен тъкмо сега, чичо? След месец можеше да влезеш свободно в Каракорум с хилядите ни сънародници за празника и пиршеството, за които ще се говори години наред.
Темуге изгледа преценяващо младия мъж. Лицето му изглеждаше уморено и напрегнато. Угедай си беше избрал странен товар с този град. Темуге знаеше, че само шепа мъже от лагерите дават повече от пукнат грош за Каракорум. За монголските военачалници, които познаваха Чингис, градът представляваше колосална приумица от бял мрамор и дзински вкус. Прииска му се да можеше да каже на младежа колко много харесва творението му, без това да прилича на мазно ласкателство. Наистина му харесваше. Самият той навремето бе мечтал да построи такъв град — място с широки улици, площади и дори с библиотека, с хиляди дъбови лавици, очакващи съкровищата, които някой ден щяха да се настанят по тях.
— Не си глупак, Угедай. Неслучайно баща ти предпочете теб пред по-големите ти братя — рече той. Угедай го изгледа остро и Темуге кимна. — Понякога се питам дали не си стратег като военачалника Субодай. Вече две години народът е без водач, без път, но въпреки това няма нито вътрешни разпри, нито борба между първенците.
— Може би защото виждат личния ми туман да язди сред тях, и писарите и шпионите ми — меко отвърна Угедай. — Винаги има мъже в червено и черно, които следят и за най-малкия намек за предателство.
— Сдържа ги не страхът, а объркването — изсумтя Темуге. — Не разбират какво си замислил и затова не предприеха нищо. Ти си наследник на баща си, но не ги призова да положат клетва пред теб. Никой не разбира това, затова чакат и гледат. Все още чакат да видят какъв ще е следващият ти ход.
Видя, че устните на Угедай потрепват, сякаш искаше да се усмихне. Копнееше да прочете мислите на племенника си, но кой знае какво мислеше това ново поколение?
— Построи своя град в степите, Угедай. Войските се събраха по твоя заповед, но вече са тук и мнозина виждат за първи път това величествено място. Нима очакваш от тях просто да ти се закълнат? Само защото си син на баща си? Той има и други живи синове, Угедай. Замислял ли си се изобщо за тях?
Угедай се усмихна на чичо си. Развеселяваше го начинът, по който го гледаше старецът, сякаш се мъчеше да проникне с поглед в тайните му. Една от тях нямаше да открие, независимо колко настойчиво се взираше. Усети как виното разлива топлината си в тялото му и облекчава болката му като милувка.
— Ако това е било намерението ми, чичо — да си спечеля две години мир и да си построя града, — успях, нали така? Може пък да не искам нищо друго.
Темуге разпери ръце.
— Нямаш ми доверие. — Горчивината в гласа му бе съвсем искрена.
Угедай се засмя.
— Имам ти доверие толкова, колкото и на всеки друг, бъди сигурен.
— Умен отговор — хладно отбеляза Темуге.
— Като за умен човек. Заслужаваш си го — рязко отвърна Угедай.
Цялата му непринуденост изчезна, когато се наведе напред. Чичо му сам не усети как се дръпна.
— По новолуние — продължи Угедай — ще поискам всеки военачалник и първенец на народа да положи ханската си клетва. И те ще го направят. Не защото съм син на баща си, а защото съм избраният от него наследник и водач на народа.
Спря, сякаш иначе щеше да каже твърде много неща, и Темуге видя как захлопва кепенците пред чувствата си. Ето един син, който отрано се беше научил да надява студената физиономия.
— Не ми каза защо си дошъл, чичо — продължи Угедай.
Темуге въздъхна. Моментът бе отлетял.
— Дойдох, за да се уверя, че разбираш опасността, Угедай.
— Плашиш ме — каза с усмивка Угедай.
Темуге пламна.
— Не те заплашвам.
— Тогава откъде може да изникне тази огромна опасност в моя град на градовете?
— Подиграваш ми се, макар че бих път дотук, за да ти помогна и да видя нещата, които си построил.
— Прекрасен е, нали? — попита Угедай.
— Великолепен — отвърна Темуге така искрено, че Угедай се загледа по-замислено в чичо си.
— Честно казано, мислех си за човек, който да наглежда библиотеката ми и да събира свитъци от всички краища на света, докато учените хора по цялата земя не чуят името Каракорум — рече Угедай. — Глупава мечта.
Темуге се поколеба. Идеята беше завладяваща, но той още бе изпълнен с подозрения.
— Още ли ми се подиграваш? — Гласът му беше съвсем тих.
Читать дальше