Кон Игълдън - Сребърна империя

Угедай сви рамене.

— Само когато блееш предупрежденията си като някоя дърта овца. Само ти можеш да събереш учени хора, така си мисля. Ти ще направиш Каракорум прочут. Искам да бъде известен от море до море.

— Щом наистина цениш толкова ума ми, Угедай, ще ме изслушаш, поне този път — рече Темуге.

Угедай въздъхна.

— Говори тогава, чичо. Щом мислиш, че трябва.

— Две години светът те чакаше. Никой не смееше да премести и един войник от страх, че ще го накажеш, та да послужи за пример за останалите. Дори Дзин и Сун бяха кротки. Държаха се като елен, надушил спотайващ се наблизо тигър. Но това вече приключва. Ти призова войските и след месец, ако доживееш, ще бъдеш хан.

— Ако доживея? — повтори Угедай.

— Къде са гвардейците ти сега, Угедай? Извика ги при себе си и вече никой не усеща подозрителните им погледи из лагерите. Да не мислиш, че ще е лесно? Ако през нощта паднеш от покрива и си счупиш главата във всички тези камънаци, кой ще стане хан по новолуние?

— Брат ми Чагатай е в най-добра позиция — безгрижно отвърна Угедай. — Освен ако синът ми Гуюк не бъде оставен, жив. Толуй също е потомък на баща ми. Синовете му пораснаха силни — Монгке и Кублай, Арик-Боке и Хулегу. След време всички те могат да бъдат ханове. — Усмихна се, сякаш развеселен от нещо, което Темуге не можеше да разбере. — Както изглежда, семето на Чингис е силно. Всички имаме синове, но все още гледаме към Субодай. Който разполага с непобедимия военачалник на баща ми, държи цялата войска, не мислиш ли? Без него щеше да има междуособици. Това ли са всички, имащи влияние? Не споменах баба си. Зъбите и очите й вече ги няма, но въпреки това може да е страховита, ако се ядоса.

Темуге впери поглед в него.

— Надявам се действията ти да не са безгрижни като думите ти. Поне засили охраната си, Угедай.

Угедай кимна. Не си направи труда да спомене, че в пищно украсените стени се крият зорки очи. Точно в момента в гърдите на Темуге бяха насочени два арбалета от различни посоки. Достатъчно бе Угедай само да направи определен жест и чичо му щеше да се пресели в света на духовете.

— Изслушах те. Ще обмисля думите ти. Може би ще е по-добре да не се заемаш с библиотеката и школата ми, преди да е минало новолунието. Ако не оцелея дотогава, наследникът ми може да не прояви чак такъв интерес към Каракорум.

Млъкна, за да може чичо му да осмисли думите му. Знаеше, че вече поне един от влиятелните мъже ще направи всичко по силите си, за да го запази жив. Всеки си имаше цена, но тя почти никога не бе в злато.

— А сега трябва да поспя, чичо — рече Угедай. — Всеки ден е изпълнен с нови планове и работа. — Понечи да се надигне, но спря и продължи: — Ето какво ще ти кажа. Не съм бил сляп и глух през последните години. Народът на баща ми спря завоеванията за известно време, но какво от това? Хората се хранеха с мляко и кръв и са готови да бъдат поведени със свежи сили срещу света. И построих града си. Не се бой за мен, чичо. Зная всичко, което ми е нужно, за военачалниците и тяхната преданост.

Изправи се с пъргавината на младеж, докато чичо му трябваше да приеме протегнатата му ръка и се намръщи, когато кокалите му изпукаха.

— Мисля, че баща ти би се гордял с теб, Угедай — рече Темуге.

За негова изненада, Угедай се изкиска.

— Едва ли. Взех копелето на Джучи и го направих първенец и мингхан командир. Ще издигна Бату още повече, за да почета паметта на брат си. Чингис никога не би ми простил това. — Усмихна се при тази мисъл. — И не би харесал моя Каракорум, в това съм абсолютно сигурен.

Повика Барас агур да изпрати Темуге през тъмния град до задушаващата атмосфера на предателство и подозрения, която се бе настанила така удобно в големите лагери.

После взе каната, напълни бокала още веднъж и излезе на каменния балкон да погледа осветените от луната улици. Затвори очи и остави подухващия ветрец да охлади кожата му. Сърцето го заболя и той стисна ръката си, когато болката се разля по тялото му. Усети как по кожата му избива пот, вените му затуптяха и запулсираха с плашеща скорост, главата му се замая. Пресегна се слепешком и се подпря на каменния парапет, задиша бавно и дълбоко. Моментът на слабост отмина и сърцето му отново заби бавно. От огромното налягане в главата му проблясващите светлини се превърнаха в точици и всичко потъна в сенки, които можеше да вижда единствено той. Погледна с горчилка към студените звезди в небето. Под него имаше друга зала, изсечена в камъка. Понякога, когато болката идваше с такава сила, че го оставяше треперещ и немощен, не очакваше дори да я завърши. А ето че беше успял. Гробницата му беше готова, а той все още бе жив. Изпразни каната чаша по чаша, докато всичко около него не се завъртя.